СЛАВЯНИ

Прародината на славяните е Европейския континент. Като езикова и етническа общност славяните са се формирали в началото на I хил.пр.Хр. Чрез археологически проучвания е установено, че са населявали обширни области между Карпатите, Балтийско море и реките Одер, Днестър и Днепър. Сигурни писмени сведения за славяните дава римският историк Тацит (I, II в.сл.Хр.), който ги назовава с общото име “венеди” и ги описва като съседи на германците. По време на Великото преселение на народите (между ІV и VІІ в.) част от славяните започнали да напускат своите първоначални територии. Оформили се три големи групи – западни, наречена „венеди”, източни – „анти” и южни – „славини”. През V в. южните славяни се заселили в земите северно от река Дунав (приблизително днешна Унгария, Румъния и част от Украйна).

Славяните се изхранвали с примитивно земеделие и животновъдство, строели селищата си край реки, езера и блата. Живеели в землянки и полуземлянки, изградени от плет и глина. Намерените земеделски сечива, глинени изделия и оръжия свидетелстват за слаборазвити занаяти (ковачество, грънчарство, дърводелство и тъкачество). Първоначално керамиката била изработвана чрез лепене на ръка, което придавало на съдовете груби и несъвършени форми. Славяните възприели грънчарското колело сравнително късно – в средата на IV в.

Основна обществена единица при славяните била родовата община, оглавявана от старейшина. Няколко общини образували племе, което се управлявало от племенен вожд, наречен княз. Властта на княза била ограничена от общото събрание на племето, наричано “Вече”, в което влизали всички мъже воини. Този начин на управление силно впечатлил писателите Прокопий Кесарийски и Псевдомаврикий, които, имайки предвид византийската строго централизирана власт, характеризирали управлението на славяните като “анархия”. Колективен орган на управление при славяните бил и съветът на старейшините, които се превърнали в основните помощници на княза. Силното чувство за племенна общност попречило на славяните да създадат своя самостоятелна държава.

Религиозните вярвания на славяните били свързани с природните сили, от които зависело съществуването им. Главен бог бил Перун (бог на мълниите), бог на стадата и на подземния свят бил Волос, на плодородиено – Дажбог, на огъня и занаятите – Сварог, богиня на красотата, брака и любовта – Лада и др. Славяните вярвали, че съществуват свръхнадарени същества с човешки образ (вили, самовили, русалки), които живеят в реките и в непроходимите гори. Често им принасяли жертви. Основен погребален ритуал било трупоизгарянето. Заедно с праха на мъртвия в гробовете оставяли съдове с храна и различни предмети, за да му служат в отвъдния свят. Над гроба на умрелия било устройвано угощение, наречено „страва”.

Въпреки ниското си ниво на обществено и културно развитие славяните често печелели битките с враговете си заради своята многобройност. Тяхната голяма численост и жестокостта по време на битка били причина да бъдат наемани от други народи като челни отряди в армиите им. Заради опустошителните славянски набези на Балканския полуостров византийските хронисти ги наричали „варвари”.

Заселването на славяните на Балканския полуостров през V – VI в. било свързано с множество нападения, придружени с отвличане на пленници. Тъй като робството не било присъщо за тях, част от пленниците били избивани, а останалите освобождавали срещу откуп. Славянските нашествия се засилили особено много по времето на Юстиниян I (527 – 565). Във връзка с това той предприел мащабна укрепителна и строителна дейност по границите на империята. Същевременно византийците се опитали да привлекат на служба във войската славяни, с което се надявали да спрат честите им нападения. През 540 г. византийската дипломация успяла да предизвика междуособна война между анти и славини, която дала временен отдих на империята. През втората половина на VI в. Аварският хаганат подчинил славяните в римската провинция Панония (днешна Унгария). В края на VI в. славяните подновили нашествията си в земите южно от Дунав, стигайки до гр. Солун. Те се заселили около Солун, без да успеят да превземат града. Част от славяните признали властта на Византийската империя и станали нейни данъкоплатци, друга част се съюзила с управителя на западния дял на България – кавхан Кубер, а някои от тях (главно на север от Стара планина, тогава Хемус) запазили своята независимост до идването на кан Аспарух. В края на VI и началото на VII в. славяните заселили следните територии на Балканския полуостров: в Западна Мизия (между Дунав и Стара планина) – седем славянски племена, източно от тях – севери, в Средна и Южна Македония – сагудати, берзити, драгувити, ринхини, в Западни Родопи – смоляни, в Пелопонес – езерцини и милингити, в Тесалия – велегизити, в Епир – ваюнити. В хода на славянските нашествия голяма част от римските и византийските крепости, църкви и селища били разрушени. По време на заселването на славяните на Балканския полуостров значително намаляло завареното население. Благодарение на контактите с траките славяните усвоили някои от постиженията на културата им – най-вече в сферата на занаятите.

С възприемането на уседналия начин на живот родовите общини у славяните постепенно се разпаднали и се появила частната собственост. Славяните започнали да се обединяват във военно-племенни съюзи, чиято основна цел била запазването на завоюваните територии. През втората половина на VII в. племената, живеещи в северозападната част на Мизия, създали съюз, известен като Съюза на седемте славянски племена и северите. В 681 г. земите на юг от р. Дунав били завоювани от българите и признати за територия на България с договор, подписан от византийския император Константин IV Погонат и от кан Аспарух. По време на усвояването на новите територии българите изселили тези славяни, които отказали да им се подчинят, а на други възложили охраната на някои старопланинските проходи.