ХОМО САПИЕНС

Преди около 800 хил.г. е възникнал видът Homo Sapiens (разумен човек). Живеел е в пещери, изработвал е каменни сечива и оръжия, ползвал е огъня. Homo Sapiens се е изхранвал с лов, риболов и земеделие. Създал първите произведения на изкуството – пещерните рисунки. Преди вида Homo Sapiens са съществували следните преходни между маймуната и човека биологични видове:
австралопитек (южна маймуна) – съществувал е между 5 и 4 млн.г. Населявал е централните и южни части на Африканския континент.
хомо хабилис (сръчен човек) – съществувал е между 1 млн.г. и 800 хил.г. Населявал е Южна Африка. Служил си е с кремъчни оръжия.
питекантроп (маймуночовек) – съществувал е преди около 750 хил.г. Населявал е Източна Азия. Анатомично е по-близко до човека.
неандерталец (останките му са намерени в долината Неандертал в днешна Германия) – живял е преди около 100 хил.г. От неандерталеца не е произлязъл вида Homo Sapiens, но е бил много сръчен, изработвал е по-съвършени от предходните видове каменни оръжия и сечива, ползвал е огъня и вероятно е осъществил прехода от първобитно стадо към първобитно общество. Не е изяснено защо неандерталецът не е просъществувал като вид.
кроманьонец (разумен човек, останките му са открити в пещерата Кроманьон във Франция) – живял е преди около 40 хил.г. в Европа. Живеел в организирани групи, открил земеделието.


ЕПОХА

Голям период от време, което се характеризира с типични явления и събития. Историческите епохи са следните:
старокаменна епоха (палеолит) – от 800 хил. до 12 хил.г.пр.Хр.
среднокаменна епоха (мезолит) – от 12 хил. до 9 хил.г.пр.Хр.
новокаменна епоха (неолит) – от 9 хил. до 6 хил.г.пр.Хр.
меднокаменна епоха (халколит) – от 5 хил. до 4 хил.г.пр.Хр.
бронзова епоха – от 3 хил. до 1200 г.пр.Хр.
желязна епоха – след 1200 г.пр.Хр.


ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Думата произлиза от латинското civilis – гражданин. Понятието цивилизация е неделимо от понятието култура и се свързва със строеж на градове, а по-късно и със създаване на държави. Означава равнище на развитие, при което хората живеят съвместно в общности. В древността думата “цивилизация” се отнася за първите стабилни общности, предимно градски, които постепенно разширявали влиянието си в различна степен в районите около себе си.


ПАМИР

Планина в Централна Азия. Памир е част от планинска система, наричана в древността Имеон (Имай). Памир е свързан със съседните планини Хиндукуш, Кунлун и Тян Шан. Част от Памир и до днес носи името Палгар (Балгар). Арменски търговци през V – VI в.сл.Хр., които често са посещавали Памир, са описали живеещите тук болгики (българи) като много добри занаятчии, търговци и строители. Потомци на българите живеят и до днес в някои райони на Памир (например около средното течение на р. Заревшан се намира местността Палгар (Булгар). Памир днес е територия на Република Таджикистан. Таджиките са потомци на иранците (т.нар. „перси”) и са заселници в този район. Езикът на таджиките спада към източния клон на иранските езици и произлиза от иранския диалект “фарси”, в който звукът “б” се обеззвучава в “п” или “ф”, поради което таджиките произнасят думата Булгар като „Палгар” или „Фалгар”. След заселването на таджиките в района повечето български племена се преселили на запад или при други български общности. В района и до днес има селища, които носят български имена – Крън, Карвуна, Биргаз, Джерав, Шъпка, Вахандур и др. По границата между Памир и Хиндукуш днес живеят вахани и ишкашими, а в северните части на Хиндукуш – предимно мунджани. В езика на тези народи лингвистите са открили много думи с български корени. Съвременните пущуни и джемшиди, които живеят в Памир, също са съхранили български думи (например кака, чинка, баба, мъж, жинка, хъш и др). В източен Хиндукуш, непосредствено до границата с Кашмир, живеят народите каниавали и болори (полори). До края на ХІХ в. голяма част от населението на Памир и Хиндукуш е съхранявала древните си обичаи (например ритуално бръснене на главите и оставяне на плитка от върха на главата, а също характерното трупополагане с глава на север). И до днес в някои райони е съхранен обичаят сурваки, а на първа пролет на плодните дървета се връзват бели и червени панделки, подобни на нашите мартеници. След масовото приемане на исляма в края на ХІХ век обичаите и културата на местните народи се променили.

Традициите на памирските народи са изследвани предимно от английски и руски етнографи. До момента няма официално публикуван анализ на общите елементи в културата, езика, обичаите и традициите на българския и памирските народи.

Териториите, населявани от древните българи в Памир и Хиндукуш, са приблизително следните: долината на р. Заревшан, Бухарския оазис, Самаркандския оазис, Мервския оазис, планините Голям Балхан и Малък Балхан, областта Балх (Балг) в днешен Северен Афганистан.


ИМПЕРИЯ

Думата произлиза от латинското imperare – владея – и означава държава, обединяваща много територии и народи под една власт. В рамките на империята отделните области могат да имат известна степен на самоуправление. Територията на империята винаги надхвърля територията на народа, който я е създал. Нашествията и завладяването на други народи са основни принципи при създаване на империите. Всяка империя има две основни задачи – да управлява обширните си територии и да създаде и поддържа достатъчно силна армия, която да защитава завладяното и да покорява нови земи.


ЗИЕЗИ

Цар Зиези е описан в “Анонимен хронограф” на латински език от 354 г.сл.Хр. като „родоначалник на българския род”. Зиези произлиза от управляващата династия на град Бан, намиращ се в северната част на територията на Шумерската цивилизация. Бан е наричан още “Градът на лъка” и се намирал между градовете Суза и Харан. Зиези бил потомък на български род, съставна част от племената, преселили се след Черноморския потоп от Балканския полуостров в Месопотамия. Името на Зиези е изписвано и по следните начини: ЗИА ЗА ДА, ЗАГГИЗИ с титла ЛУГГАЛ, която означава цар. Знае се жреческата титла на бащата на Зиези – “УКУШ”, и името на един от владетелите на Бан преди Зиези – Иниугин. Зиези е бил главнокомандващ на източното крило на войските на Бан. Около 2755 година пр.Хр. в главния град на Шумерската цивилизация – Киш, имало конфликт между управляващата династия и част от жреците. Бащата на Зиези се възползвал от тази нестабилност в столицата и превзел град Ума, населен предимно с халдеи и семити. Върховното божество на град Ума по това време била Нидаба. През 2750 година пр.Хр. Зиези наследил баща си и повел войските си към град Киш. Зиези завладял столицата и изпратил в изгнание владетеля на Киш – Урукагин. След като превзел и главното пристанище Лагаш, Зиези станал първият едноличен владетел на Шумер. Той обединил религиозно, военно и административно воюващите дотогава градове на Шумер. В град Нипур е открит надпис от 132 реда, направен по заповед на Зиези и преписан над сто пъти върху големи вази, които били подарени на най-свещения храм в Шумер – храма на бога на Небето. Надписът бил посветен на бога на Слънцето и на обожествения праотец на Зиези – “Господаря Саг” (на места Сакх). Зиези се опитал да възстанови йерархията на божествата в Шумер, която била нарушена преди това от жреческото и военно-административното съсловия. Широко се разпространил знакът за шумерската дума ДЕНГИР (Тенгир), което в буквален превод означава Бог.

След като завладял и град Ури (на територията на днешна Сирия), Зиези се обявил за “Цар на четирите посоки на света”. Титлата не е въведена от Зиези, а е титла за върховен владетел и е ползвана от легендарните му прадеди.

Зиези управлявал 25 години (2750 – 2725 г.пр.Хр.). Той преместил столицата от Киш в Ереч (Урук, Енок, днешен град Барка). Територията на Шумер по време на управлението на Зиези е следната: на изток до долината на река Инд; на север до Черно море, Кавказ и северните склонове на днешното Иранско плато; на запад до устието на река Нил, плюс остров Крит. Саргон Велики е наследник на Зиези. Той преместил столицата от Ереч в град Акад. Саргон бил привърженик на семитите. В 2700 година пр. Хр. започнал периодът на развитие на Акад.


ВЕДА

(от санскрит „веда” – знание)

Ведите са изговорени от Бог слова, записани по-късно, около III хилядолетие пр.Хр., като свещени писания. Ведическото знание има за цел да открие пред човека пътя към неговото себепознание и да го изведе до освобождаване от страданията. Първоначално е съществувала само една Веда, наричана Яджур Веда. След това е била разделена на четири части (Риг Веда, Яджур Веда, Сама Веда, Адхарва Веда). Предназначението на Ведите е било да обяснят жертвоприношенията и действията, които пречистват хората от четирите им начина на живот. В момента има четири действащи общества, които изучават, следват и проповядват Ведическото знание – Брахма Гаудия Ваишнава Сампрадая; Рудра Сампрадая; Шри Сампрадая и Нимбарка Сампрадая. Центровете на тези общества се намират в Индия. Популярните в съвременното западно общество “Кришна съзнание” са последователи на Брама Сампрадая.
ПУРАНИ – Осемнадесет исторически хроники, които обясняват учението на Четирите Веди.
МАХАБХАРАТА – Исторически епоси, допълващи Четирите Веди. В Махабхарата се описва историята на древна империя (царство Бхарата Варша), която според тях обхваща границите на целия свят. Махабхарата е съставена от сто хиляди четиристишни строфи и се счита за най-дългата поема в световната литература. Авторството се приписва на Шрила Вясадева.


КАГАНАТ

Държава в древността, която е създадена на федеративен принцип с върховен владетел, който се нарича КАН.


ХУНОРИ

Нарицателно име на обединения между народи, племена и големи родове, възникнали в Централна Азия. Китайските хронисти ги наричат със следните етноними: Ди Жу-Ни, Хун-Ну, Хун-Юй, Хян-Юн, Хон, Хун-ньо, Тунг-Ху, Хиунг-Ну, Хси-Унгнор. Нарицателното “Хун-ньо” („ху” – некитаец, чужденец) е често употребявано от китайските хронисти и се отнася за некитайските народи, населявали района на Централна Азия и днешен Източен Тюркменистан. Буквалният превод на нарицателното “Хун-Ну” означава “северните бели некитайци”. През ІІ хилядолетие пр.Хр. на север и на изток от китайските княжества вече съществували трайни обединения от племена и народи, с които китайците често воювали за територии. Доказано е, че в състава на тези обединения са участвали и български племена. В средата на І хилядолетие пр.Хр. постепенно племенните обединения прерастнали във траен военно-политически съюз, а по-късно и в каганат – държава, създадена на федеративен принцип. Историците наричат тази държава Хунорска империя или Хунска империя. Съставът на Хунорската империя не е бил постоянен – достигал е до 25 племена, народи и големи родове. В отделни периоди в границите на империята са попадали и тюркски племена, което е дало основание за твърденията, че българите и тюрките имат общ произход.


ДЕМОГРАФСКИ ВЗРИВ

Състояние на дадено общество, при което поради пренаселване хората не могат да се изхранват и да се издържат от собствените си ресурси.


ДРАВИДИ

(от санскрит)

Народи, които не са от индоевропейски произход, населявали южната част на днешна Индия, Шри Ланка и част от Малдивските острови. Езиците, които говорят (телугу, тамил, малаям, канада и др.), принадлежат към дравидската езикова група. Дравидите се появили в района на Раджастан около 2000 г.пр.Хр. Оттам са преминали през Централна Индия и около V в.пр.Хр. са стигнали до Южна Индия. Има три основни хипотези за прародината на дравидите. Редица учени твърдят, че те идват от Шумер и Елам. Според Ф. Хаймендорф родината им е Иран, а Т. Наяр твърди, че са късна емигрантска вълна от Кавказ. Тези хипотези не си противоречат взаимно, ако приемем, че преди няколко хилядолетия Двуречието, Иран и Кавказ са били в известна степен обединени в културно отношение. Според Т. Наяр единството на тази култура е било нарушено от нахлуването на семитски и индоарийски племена в района.


АРИЙЦИ

(от санскрит „ариа” – благороден)

Племена, населявали части от северна Индия. Около 1800 г.пр.Хр. започнали да обединяват сродни на себе си групи и образували своя държава. Според Ведите, пример за истинско съвършено общество е обществото на АРИАНИТЕ (АРИЙЦИТЕ), тъй като те градят социално общество с духовни цели. Древните арийци са говорили индоирански езици от индоевропейската езикова общност. Отделните арийски народи са говорили различни езици: хинди, урду, бенгали, пенджаб, марати, санскрит, гуярати, ориа, асамес, кашмир, синдхи, зендски и др. Езиковият и културен анализ предполагат една изначална праарийска общност. Според преобладаващото днес мнение за арийска прародина се приема районът северно от Черно море, но има научни школи, които я локализират на Балканите и по долното течение на р. Дунав. През ХХ век арийците се свързват с понятието „арийска раса”, на което не бива да се придава политическа и идеологическа окраска.


ИНДОЕВРОПЕЙСКА ЕЗИКОВА ГРУПА

(наричана също „индоарийска”)

Езиковите групи от Европа, Южна, Югозападна и Централна Азия (германска, романска, келтска, славянска, индоиранските езици като персийски, хинду, пенджаб, бенгали и др.) съдържат много думи с общ корен. Предполага се, че това се дължи на общ произход и че някога е съществувала голяма общност от хора, които говорели един език, наречен „индоевропейски праезик”. Индоевропейската общност се разпаднала през IV хилядолетие пр. Хр. Има три основни хипотези за прародината на индоевропейските народи – Североизточна Европа, района на Балканите или Централна Азия. След средата на ХХ век учените започват да съчетават резултатите от археологическите разкопки с езикознанието. Налага се мнението, че няма конкретна родина на индоевропейците, а една обширна територия, в границите на която се осъществявали непрекъснати движения и контакти между различни племена и народи. Тази територия обхваща земите на Европа, Близкия Изток, Южна, Югозападна и Централна Азия. Причините за общото между езиците от индоевропейската група не са напълно изяснени. Индоевропейската езикова група съдържа около 430 езика и диалекта.


ЕТНОС

(от гръцки – народ, нация)

Група от хора, свързани от общ произход, език, култура, традиции.


КУЛТУРА

(от латински)

Съвкупност от човешките постижения в областите на науките, образованието, обществените отношения, държавното устройство, изкуствата, духовността, техниката.


КОН НА ПРЖЕВАЛСКИ

Конят някога е съществувал само като диво животно. След като хората опитомили коня, чрез селекция са създали най-различни породи. В наши дни са запазени само две породи, живеещи на свобода, които са преки потомци на животинския вид, от който произлизат конят, магарето и зебрата. Това са породите „кон на Пржевалски” и „тарпан”. Тези две породи притежават характеристиките на първите коне, които хората опитомили преди хиляди години – тежка глава с изпъкнал профил, къси конични крака и понякога зеброви ивици на краката или черна ивица по гръбнака. Конете от тези породи много приличат на изображенията на коне в пещерните рисунки.

Конят на Пржевалски обитава днешните монголски степи край пустинята Гоби. Поради изолацията в този полупустинен район, а също и поради издръжливостта и агресивността на жребците, тази порода почти не се е променила от ледниковия период насам. Била открита за европейците през 1881 г. от руския офицер от полски произход Николай Пржевалски и дълго време била обект на лов заради месото. Днес, като образец на прародител на коня, породата е защитена със закон, а отделни екземпляри се отглеждат и в зоологически градини.

Тарпан е прародител на бойните коне, с които някои племена и народи са се преселили от Азия в Европа. От тези коне са произлезли някои европейски породи, предназначени основно за стопанска работа. Породата тарпан почти изчезнала в края на XIX в., когато учени от Полша започнали да я изучават и да отглеждат оцелели екземпляри в условия на пълна свобода в горите на Попиелно, Полша. Счита се, че породата е изчезнала като див вид през двайсетте години на ХХ век.


ПРИРОДЕН КАТАКЛИЗЪМ

Природно явление (суша, рязка промяна на климата, земетресение, наводнение, нарушаване на екологичния баланс и др.), в резултат на което рязко се променят условията за живот в даден регион и той става негоден за обитаване.


НАЦИЯ

Население, което има обща държава, език, закони, територия.


ГОЛЕМИ РОДОВИ ОБЕДИНЕНИЯ

Големите родови и племенни обединения в Централна Азия се наричали ханство или каганат. Отношенията в тях били изградени на принципа на федерацията. Начело на обединението стоял хан или кан.

Каганатът се е състоял от множество владения, като всяко от тях можело до има собствени закони, традиции, дори своя религия, но всички се подчинявали на общите закони и правила в каганата. Канът се е излъчвал само от определени родове (според някои изследователи те са 10 рода), известни със своето държавническо мислене и с уменията си да управляват и да водят успешни войни. Наследници на два от владетелските родове, които са можели да излъчват кан – Дуло и Ашиан, са дошли в Дунавска България и активно са участвали в нейното създаване и управление. Други големи български родове са Чакарар, Вокил, Чдар (Чавдар), Ермиар, Угаин, Ердуар, Кубиар, Кюригер.

В миналото основната градивна единица в България са били големите и малките родове. Големите родове се състоели от хиляди сродници, като най-големите родове са можели да излъчат във военно време до 5 000 воини. Административно държавата се разделяла на владения, управлявани по наследство от местни владетели. Боилите (болярите), като представители на всеки голям род, участвали при взимането на всички важни управленски решения. Съществувал е и по-висш орган, наречен Съвет на великите боили.

Каганатът имал три основни дяла: дясно крило (западният дял), наричано ОНГ; централен дял (средище), наричан ОРДОС, и ляво крило (източният дял), наричано СОЛ.

Отделните владения се управлявали чрез законите на родовото право.


КАН

Висша титла на държавник. В някои ръкописи се среща като каган, ЮВИГИ КАН, КАНА СУ БИГИ, КАН Ю, а в китайските летописи – ШАН ЮЙ или КАН Ю. Титлата кан можела да бъде придобита не само по наследство, но и чрез избор от Съвета на великите боили. Канът упражнявал трите най-важни управленски функции – той бил държавен глава, главнокомандващ на армията и върховен жрец. В управленската йерархия на християнските държави титлата КАН се приравнява съответно на ЦАР. Неслучайно Борис I и Симеон I през IХ в. са водили дълги преговори и дори войни, за да им бъде призната от Византия титлата цар, а не княз или крал.


ХАН

Титла на държавник, която се предава по наследство. Ханът изпълнявал две управленски функции: държавен глава и главнокомандващ на армията. Ако ханството е съставна част от каганат, ханът се подчинявал на решенията на кана в мирно и военно време. В йерархията на управление на християнските държави титлата „хан” съответства на „крал”.


КИТАЙСКИ ПИСМЕНИ ИЗВОРИ

В това изследване са ползвани писмени източници на китайските историци Шицзи, Цянханшу, Бейши, Хоуханшу, Суйшу, Таншу, както и трудовете на руския китаевед от чувашки произход Никита Бичурин. Съществуват особени трудности при превода от древнокитайски език, тъй като той е структуриран на сричков принцип, затова невинаги може да се направи точен превод на названията и имената. Имало е и практика, когато се изписват многосрични думи, последната сричка да се пропуска. Като писмени източници за този период са използвани също Махабхарата, Упанишадите, Ведите и Бхагават Гита.


УПАНИШАДИ

(буквално “седя в близост”)

„Упанишадите“ са 108 на брой философски съчинения, написани от Шрила Вясадева – мъдрец, живял около началото на III хилядолетие пр.Хр., считан за проявление на Бог. Автор е на свещените книги – „Четирите Веди“, историческия летопис „Пурани“, „Упанишадите“, „Махабхарата“, „Веданта сутра, която е коментар върху „Ведите“. Целта на „Упанишадите“ е да утвърдят нематериалността на Бог.


ЕТНОНИМ

(от гръцки: „етнос” – народ и „нимос” – дума, име)

Буквално етноним означава “име на народ”, “име на етнос”.


ХАРАПА, МОХЕНДЖО ДАРО

Културата Харапа е създадена около р. Рави, приток на Инд в дн. Източен Пенджаб. Културата Мохенджо Даро се е развила малко след Харапа по нейно подобие. Градовете им са построени по предварителен план. Строени са с каменни блокове и тухли. Съществуват канализационни и напоителни системи. Има и кладенци, като част от напоителните сиситеми. През ІІІ хил.пр.Хр. от региона на Харапа и Мохенджо Даро през Иран и Месопотамия е имало разработен търговски път към запад.


ХУНГА

(или ХУНГАРА)

Често в древността към названието на племената или на народите в края на думата са поставяли наставки, с които са подчертавали своята принадлежност или величие. С наставките -ГА или -ГИ, се е обозначавала принадлежността към някоя общност, а величие и благородност са се подчертавали с наставките -РА, -АРА, -АРИ. В някои древни езици РА означава Бог. Като наставка РА е в състава на думи, с които е наричан върховния Бог (например АМОН-РА, ТАНГ-РА). Думата АР означава „човек” или „народ”.

В етнонима ХУНГАРА (ХУН-ГА-РА) – ХУН означава хуни, ГА означава принадлежност (предлога “от”), РА означава “великите”, “благородните” или “от Бога произлезлите”. Следователно етнонимът ХУНГАРА буквално е означавал “благородниците от хуните” (хунските благородници).

И до днес в Каракорум съществува народ, който се нарича ХУНЗА (ХУНГА). Столицата им е гр. Балит, а езикът им произхожда от индоиранските езици. На тяхно име е наречена и протичащата през територията им река (характерна особеност и при българите – да кръщават на свое име земята и планините, където живеят, и реките, които протичат оттам).


АВАРИ

Има две хипотези за произхода на аварите. Според първата аварите водят потеклото си от племето абар, населяващо степите на Западен Туркестан. Един от техните основни клонове – кидаритите (състоящ се от увари, вархонити и хони), под натиска на тюрките в средата на VІ век се преселил на запад. Според втората хипотеза основната част от аварите са спасилите се от нападенията на тюрките племена жоужани, населявали северозападните части на Централна Азия и придвижили се към Европа през 557 – 558 г. Аварите създават две ханства – северно от Каспийско море, а по-късно и в Панония, където покоряват местните славяни, германското племе херули и гепидите.


САНСКРИТ

Названието на езика идва от санскритската дума „самскрта”, която означава подготвен, културен, пречистен. Санскрит е древен език от групата на индоиранските езици. Санскрит е създаден въз основа на диалект от Северозападна Индия около 1800 г.пр.Хр. и се появява за първи път в текстовете на „Риг Веда“. Санскрит се ползва и в наши дни като класически литературен език на Индия, най-вече в хиндуистката религия.

Санскритската литература се е развила като изразно средство на брахманите. Особено трудно се датират текстовете от 1500 до 1000 г. пр.Хр. – период на старата санскритска литература, тъй като авторите се подписвали с имената на легендарни личности. Разграничат се два основни периода на развитие на санскритската литературата – Ведически (приблизително от 1500 до 200 г.пр.Хр.) и Класически (приблизително от 500 до 1000 г.сл.Хр.).


БРАХМАНИ

От санскрит “брахман” – вечен, непреходен; названието брахмани произлиза от думата брахми (виж в бележки „писмеността брахми”). Брахманите са най-образованата класа, към която принадлежат жреците, философите, учените и религиозните водачи. Брахманите са най-висшата от четирите касти (на санскрит четирите касти се наричат с общото название „варни”). Жреците били на особена почит като пазители на духовното богатство.


ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА

Издигната е в по-голямата си част през ІІІ в. пр. Хр. по заповед на императора обединител на Китай – Цин Шъхуан – върху основата на хунорски окопен вал за защита на северозападните граници на империята. Строена е предимно от китайски затворници. Стената е изградена от камък и тухли, слепени с кал, като на равни интервали са построени наблюдателни кули. Висока е до 9 м, широка 8 м, а върху нея е изграден път с ширина 4 м. Счита се, че е най-голямото отбранително съоръжение на планетата. Началото на строежа е през ІV в. пр. Хр., като най-голям принос в изграждането на стената имат династиите Цин, Хан и Мин, които са построили повече от 6000 км. Около 1000 км са изградени от династията Цин за защита от нападенията на хунорите. Целият период на строителство, укрепване и удължаване на стената е около 2300 години. Използвана е за отбрана до 1644 година. Отделни сектори са напълно възстановени през ХХ век. В момента е туристическа атракция.


ФЕДЕРАЦИЯ

(от латински foedero – съюзявам)

Съюз, образуван от обединяването на отделни държави или народи, като всички запазват в някаква степен своята самостоятелност. Конфедерация – обединение на няколко държави, които запазват независимостта си, и имат споразумение за общи действия в областта на външната политика, военното дело и събирането на данъци.


ДИНАСТИЧЕСКИ БРАК

Когато член на управляваща династия или род сключва брак, а партньорът е подбран съобразно интересите на държавата или на рода.


ОРДА

Организирана голяма група от хора, сформирана с конкретна цел (например заселване на нови територии, изпълнение на военна задача, асимилиране на покорено население и др.).


ХАЗАРИ

Хазарите са полуномадски тюркски племена, които създали през VІІ век Хазарския хаганат, разположен в източната част на Европа. В продължение на три столетия хазарите доминирали в обширни области на степите на р. Волга и р. Дон, до източен Крим и Северен Кавказ. От VІІІ век хазарските владетели и голяма част от аристокрацията приели юдаизма, но многоетническото население на страната изповядвало различни религии – езичество, християнство, ислям, юдаизъм.


ПЛЪСТ

Дебела тъкан, направена от сбити косми (най-често от овча вълна).


ОБРОЧИЩЕ

Точно определено място (най-често извор, голямо дърво, камък, поляна), където са се извършвали религиозни и обредни действия. Оброчищата не са случайни места и обикновено имат силно енергийно поле.


БРОНЗОВА РОЗЕТА ОТ ПЛИСКА

Розетата е отлята от бронз и има седем лъча, на всеки от които са нанесени по два писмени знака. На обратната страна е поставен само един символ IYI. Розетата се отличава с прецизна изработка, като знаците са нанесени предварително върху модела за отливката.

Има различни тълкувания на розетата. Най-вероятно със знаците са записани съкратени форми на имената на небесните светила – Слънцето, Луната и видимите планети от Слънчевата система. Планетите са подредени в съответствие с последователността на дните в седмицата, тъй като всеки ден е под влиянието на определена планета.

На розетата по посока на часовниковата стрелка планетите са подредени в следния ред: Слънце (неделя), Марс (вторник), Юпитер (четвъртък), Сатурн (събота), Луна (понеделник), Меркурий (сряда), Венера (петък). Лъчът със знака на Слънцето се определя за най-горен поради положението на кръста в него и по горната част на знака IYI, изобразен на обратната страна на розетата.


Смята се, че освен като календар седмолъчната розета е била използвана и като магически предмет – за гадаене и предсказване на бъдещето. По своя характер розетата е аналог на известната от древността „Звезда на маговете”, използвана за предричане на „добри” и „лоши” дни в седмицата. Подобна розета е открита в дн. Афганистан при археологически разкопки на територията на древната държава Бактрия.

Има още една хипотеза за тълкуване на знаците върху розетата, публикувана от ст.н.с. Петър Добрев през 1992 г. Авторът подрежда имената на небесните светила върху лъчите на розетата последователно, от ляво надясно в класическия за древността ред – Слънце, Луна, Марс, Меркурий, Юпитер, Венера, Сатурн. Имената на небесните светила са изведени от шумеро-акадски и асиро-вавилонски думи. Подредбата започва от знака за Слънцето:


ТРЕПАНАЦИЯ

Хирургическа операция, при която болното място се достига след пробиване на кост. Древните българи са извършвали два вида черепни трепанации – с лечебна цел и символични. И в двата случая костта на черепа се пробивала на точно определено място.


АСПАРУХ

За произхода и значението на името са писани редица изследвания. Вероятно личното име на българския владетел е било Аспор. В някои източници е наречен Исперих, а в други е споменат като Атилкес-Аспарух, където Атилкес означава “потомък на Атила”. Името Аспарух, с което той остава в историческата наука, е с ирански произход и се превежда като „белият конник”, но би могло да се тълкува и като „духът на бял кон”.

По времето на кан Кубрат България била символично разделена на пет дяла. Всеки от синовете на Кубрат управлявал като съвладетел един от дяловете на страната. Византийски хронисти описват кан Аспарух като водач на “сребърните българи”.

Малко преди смъртта си кан Кубрат извършил гадателски ритуал, на който определил мисията на всеки от своите синове. След смъртта на Кубрат всеки от синовете му предприел точно определени и последователни действия, които явно са били предварително съгласувани и уточнени – Безмер (Боян) поел удара на хазарите и по този начин осигурил тила и достатъчно време за придвижване на останалите си братя, Котраг (управител на северния дял от каганата) с подчиненото си население основал Волжка България, Алцек с около 9000 български семейства се придвижил към Централна Европа и се заселил в Италия, а Аспарух и Кубер разширили територията на държавата на югозапад, овладявайки част от Балканския полуостров.

През 681 г. със сключения мирен договор между България и Византия били признати за български земите на север от Стара планина. Така границите на България били разширени на юг и достигнали билото на Стара планина.


ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

В историческата наука българската държава на Балканския полуостров често се нарича Дунавска България. В периода между 660 и 1240 г. е съществувала още една самостоятелна държава с името България – по средното течение на р. Волга, която условно е наречена „Волжка България”. По времето на своето съществуване и двете държави се наричат само с името България.


ТАТАРИ

Най-ранните сведения за татарите са в китайски хроники от VI век, където са наречени ТА-ТА и са описани като племена, населяващи източната част на днешна Монголия. В повечето речници татарите са отбелязани като тюркски племена с разнороден етнически състав, възникнали на територията на североизточната част на днешна Монголия. В състава на татарите влизали алухаи, дудаути, алми, пагани и др., като приблизително около 30 племена са определяни от историците като татарски. Между VI и ХIII в. татарите участвали в много обединения, най-вече с китайци, уйгури и монголци. Честите им съюзи с монголците станали причина татарите да бъдат отъждествявани с тях, а през ХI и ХII век самите монголци погрешно били наричани с името татари. Повечето татарски племена участвали в състава на империята на Чингиз хан (син на Есугай хан), който в 1206 г. бил обявен за владетел на всички монголци и татари. Названието татари още по-силно било прикрепено към монголците, след като през 1210 – 1240 г. Чингиз хан предприел завоевателни походи в Азия и Европа. В средновековна Европа историците започнали да наричат татари самите монголци, ползвайки етнонима “татари” като нарицателно за непознатите на европейците степни народи от Североизточна Азия. В средата на ХIII в. армията на Чингиз хан стигнала до Централна Европа. За погрешното ползване на етнонима „татари” е допринесъл и фактът, че на гръцки език „тартар” означава ад, пъкъл. Така за народите от Централна и Западна Европа „татари” се тълкувало като „произлезли от ада”.

През ХIХ и ХХ век неточно са определни като татари живеещите по средното Поволжие, в Приуралието и част от Сибирските племена, като са наречени „казански татари, мишарски татари, кримски татари, турински татари, тюменски татари, ишимски татари, ялуторски татари, томски татари”.

В днешна Република Татарстан, намираща се на територията на бившата Волжка България, е създадена организация, наречена “Булгар ал Джадид”, която има основната цел жителите на Татарстан да получат правото да се наричат “етнически българи”.


ДУАЛИСТИЧНИ УЧЕНИЯ, ПРЕДШЕСТВАЩИ БОГОМИЛСТВОТО

Зороастризъм

Зороастризмът е учение, създадено от Зороастър (Заратустра) от рода Снитам, живял около 1400 г. пр. Хр. на територията на съвременен Таджикистан. По произход Зороастър е иранец. На 15 години той станал свещенослужител. На 30 години му се явил бог Ахура Мазда (Ахур означава бог, Мазда – мъдрост). От него Зороастър научил тайните за порядъка на нещата. Според Зороастър “светът е създаден и устроен във връзка със съществуващите в Космоса две начала – добро и зло. Съществото, което твори всичко добро, се нарича Ормузд, а съществото, което твори злото – Ариман. Нашият свят е в състояние на смесване на двете същества. Космическата война между Ормузд и Ариман е пренесена и в човека. Ормузд е дал на човека “свободна воля” – свободно право на избор. Благодарение на свободната си воля, човекът притежава правото да избира между правилното (Духа) и неправилното (злото). От този избор зависи животът на човека и бъдещето на душата му. Всяко добро дело, което човек извършва, увеличава силата на доброто. Човекът със своите отрицателни мисли и дела създава и подхранва злите сили”. Според Зороастър “злото е недостатъчно развито добро. Отговорността за избора си носи самият човек. Тялото на човека не е създадено от злите сили, а е просто материално място, в което се вселява (въплътява) душата. Тъй като човешкото тяло е от материя, която е нетрайна, то старее и настъпва неговата смърт, но душата остава да съществува и след време се въплътява в ново тяло. Тялото на човека може да бъде контролирано и възпитавано от душата и тя е способна да го овладее и да го използва за своето развитие”.

Зороастризмът не проповядва омраза към плътта и строг аскетизъм, не се поощряват монашеският живот и безбрачието.

 

Гностицизъм

Още с появата на християнството се зародили множество учения, които го тълкували и разяснявали. Всички такива учения били обявявани от църквата за „ереси” и „секти”. Християнството невинаги давало точни отговори на възникналите въпроси. Духовни лица и философи, ползвайки други учения, допълвали и разяснявали новата вяра. Най-големите разногласия се появили относно същността на Бог.

Едно от най-ранните учения, тълкувало християнството въз основа на старите философски и религиозни учения – зороастризмът, еврейската кабала и неоплатонизмът, е възникнало в І век сл.Хр. и било наречено „гностицизъм” (от гр. гносис – познание). Според гностиците, началото на всички неща е неразрушимото, свръхестественото, непонятното и несътворено единство – Бог Отец. Не е съществувало нищо друго освен Бога, който не заемал никакво място. Бог се проявил, като създал от себе си Диадата. Тя се състояла от Дух и Истина. Духът и Истината произвели втора Диада, която се състояла от Слово и Живот. Първата Диада (Дух и Истина) произвела десет еона (ангела), а втората Диада (Слово и Живот) произвела дванадесет еона. Между ангелите, които били божествени същества, имало йерархия – по-отдалечените от Бога ангели били с по-слаба духовност. Най-низшето духовно същество било материалното. Така гностиците обяснявали произхода на материята като произведена от духовния свят. Появили се две основни течения в гностицизма – египетски и сирийски. Основната разлика била в това, че сирийските гностици не приемали, че духовното става материално. Те твърдели, че освен чистия божествен свят, едновременно с него съществува и светът на злото – светът на тъмнината и материята. Материалният свят бил устроен от Демиурга, който бил изгонен от небето ангел (наричан “паднал ангел”). Демиургът създал тялото на човека, а Бог отделил от себе си един лъч светлина и създал човешката душа. Демиургът затворил душата на човека в тялото му, човешката душа се мъчела да се върне при своя създател Бог, но Демиургът, за да владее по-дълго хората, криел от тях, че душата им е с божествен произход. При Бога можели да се върнат само онези души, които владеели познанието (гносиса), а душите на невладеещите познанието (невежите) ще се прераждат в по-низши създания. Душата, която давала начало на живота, се отличавала от Духа, който бил божествена субстанция. В тялото на човека може да има Дух и Душа. Затова хората можели да бъдат духовни, душевни и телесни. Гностиците отхвърляли всички обреди и тайнства, които извършвала християнската църква, защото според тях човек може да се спаси само чрез познанието.

От гностицизма произлезли много дуалистични учения. Дуалистите твърдят, че светът е създаден от две сили: силата на доброто – Бога (съзидателната сила) и силата на злото – Демиургът (разрушителната сила). Двете сили са в постоянно съперничество, а нашият свят и човекът са едно от местата, където двете сили са в контакт помежду си („са се смесили”) и се борят за надмощие.

Идеите на сирийския гностицизъм са в основата на създаденото от иранеца Манес духовно учение, наречено манихейство.

 

Манихейство

Манихейството е християнско учение, основано в средата на ІІІ век сл.Хр. от иранеца Манес. То се разпространявало до около ХІІІ век в част от Азия и Европа. Основните принципи на манихейството са:

“Във Вечността съществуват две противоположни и независими едно от друго начала – Бог и Материя. Във физическия свят те са представени по два начина – като светлина и като тъмнина. Нашият свят се е образувал вследствие на нахлуването на светлината в тъмнината, или по-точно казано, проявлението на Духа в Материята. В нашия свят материята е ограничила свободата на Духа и затова целта на човека би трябвало да бъде възстановяване на първоначалното състояние – разделяне на двете начала. Бог желае освобождаване на частиците светлина от мрака. Частиците светлина са човешките души. Пропадането на душите в материалния свят е изпитание, което те трябва да издържат, за да се върнат, да се доближат към Бога. Самият материален свят е създаден от Демиурга, който е бивш служител на Бога, но се е отрекъл от Него и е сътворил видимия свят от частици, принадлежащи на света на мрака. Бог е допуснал да бъде създаден материалният свят, за да може да бъде ограничено проявлението на силите на мрака, и в същото време този свят да послужи като място за изпитание и очистване на човешките души. Човекът е същество, в което се борят силите на светлината и силите на мрака. За да помогне на частиците светлина (човешките души, които са частици от самия Бог), едно висше божествено същество – Иисус, е слязло от света на светлината в нашия материален свят, за да донесе на човека знание за истината. Иисус се явил на земята, за да даде на човека познание за неговото двойно естество, и за да му напомни, че човешката душа е част от Светия Дух (Божествената Душа). Иисус напомнил на хората, че Божествената светлина (човешките души) страда в нашия свят поради смесването й с мрака. Иисус показал на хората пътя на спасението – внимателно избягване на всички действия, които вредят на частиците светлина, съдържащи се в човека и оковаващи душата му към света на материята. Начинът, по който човек трябва да разграничи в себе си светлината от мрака, е изключително строгият аскетизъм.”

Строгият аскетизъм се изисквал само от тези, които са запознати много добре с учението, наречени “избрани”, а за обикновените последователи, наречени “слушатели”, той не бил задължителен.

Манихейското учение бързо се разпространило в Иран, Мала Азия, Египет и Сирия. Манихейството оказало известно влияние в развитието на християнството. Учението на Манес навлязло в Европа на две вълни – между ІІІ и V век в Италия, Южна Франция и Испания, и след ІХ век, когато било наречено „новоманихейство” и се разпространило на Балканите, в Южна и в Централна Европа.

Според манихеите човек може да се спаси само чрез нравствена чистота, затова понякога наричали себе си „катари” (чисти). С това име по-късно били наречени западните богомили във Франция. Манихеите имали своя църковна йерархия – презвитери, епископи и дякони.

Манес бил известен като реформатор на Зороастризма. Част от живота си прекарал в Централна Азия като изгнаник. След завръщането си в Иран се обявил за религиозен водач и започнал да разпространява своето учение. Постигнал големи успехи сред част от управляващите родове. Манес бил убит от зороастрийски свещеници през 276 г. Манихейството се определя от изследователите като реформиран под въздействието на гностицизма и на християнското учение зороастризъм.

По време на своето разпространение манихейството не успяло да се запази в първоначалния си вид. Всеки от учениците на Манес започнал посвоему да тълкува и да допълва учението на своя учител. През ІV и V век вече имало около 70 манихейски разновидности (секти).

 

Масалиани

Учението на масалианите възникнало в областта Месопотамия на базата на умерения египетски гностицизъм. Името „масалиани“ произлиза от сирийския израз “онези, които се молят”. През ІV век сл.Хр. голям брой от тях се разселили в Сирия, Армения и Мала Азия, където основали свои манастири и селища. През V век учението претърпяло разцвет. Масалианите били отречени и осъдени на Третия вселенски събор в Ефес през 431 г., където ги обвинили в лъжлив аскетизъм и ги обявили за еретици.

Масалианите са аскетическо движение, което тълкува думите на апостол Павел „Непрестанно се молете” твърде буквално.

Масалианите отричали организацията на християнската църква и нейната йерархия. Те вярвали, че във всеки човек по рождение живее демон (зъл дух), който не може да бъде изгонен чрез кръщението, а само чрез молитва. Те твърдели, че молитвата трябва да бъде основно занимание на човека, и че само чрез нея той може да се спаси. Според тях, чрез непрестанни молитви може да се достигне до ясновидства и пророчества. Живеели в пълна бедност, само от подаяния, отказвали всякакъв вид физически труд, често ставали монаси. Някои от тях решавали, че са изгонили чрез молитви злия дух от себе си и твърдели, че грехът за тях вече е невъзможен, а дисциплината и скромността – излишни.

През V век в Армения масалианското движение се смесило с павликянството и му оказало известно влияние. По-късно масалиани се заселили на Балканите и в Централна Европа. Във Византия масалианите често били наричани “евхити” – молещи се (от гр. евхи – молитва).

Писмени източници от тази епоха, чиито автори са предимно противници на масалианите, им приписвали крайности като сексуална разпуснатост и безнравственост.

 

Павликянство

Павликянството е социално и религиозно учение, възникнало през втората половина на VІІ век в Армения. То бързо се разпространило сред населението на Мала Азия, влизайки в контакт с религиозния и политическия живот на Византийската империя. Църковната и държавната власт на Византия предприели редица мерки за привличане на павликяните към патриаршията в Константинопол, но след като не успели, започнали да ги преследват и осъждат на смърт чрез изгаряне. Това превърнало павликяните във войнствени и непокорни поданици на империята, които през ІХ век вече имали добре организирани и укрепени градове в областите Милитиния, Армения, Сива и Тефрикия. Армията им била толкова силна, че през 867 г. водачите Карвиа и Хризохир поискали провинциите източно от Босфора да бъдат предоставени на павликяните. В тежки битки през 872 г. византийците успели да победят войските на павликяните, превзели столицата им Тефрикия и убили Хризохир. След предприетите преследвания павликяните били разселени в различни части на Византийската империя. Между VІІІ – Х век павликяни се заселили и в България, основавайки свои селища в Пловдивско и Пазарджишко.

Павликянството било основано в средата на VІІ век от Константин Силуан, който живеел в селище, намиращо се на брега на горната част на река Ефрат. Първоначално Константин бил последовател на манихейството, но решил да го реформира, съобразявайки го с Новия завет. Той преработил манихейството, обогатявайки го с християнски доктрини и основал свое учение, наричайки го на ученика на Иисус Христос – апостол Павел. Константин приел името на един от придружителите на апостол Павел – Силуан. Така била поставена традицията павликянските водачи да приемат имена на сподвижници на апостол Павел и поради това често били наричани “спътници”.

Характерното за павликяните е, че те почитали само Четирите евангелия, но твърдели, че тялото на Христос не е материално, а с небесен произход, което означавало, според тях, че Дева Мария не е негова майка. Павликяните отричали монашеството. Те наричали единствено себе си християни, а останалите православни християни – “ромеи”. Павликяните не одобрявали реда и организацията на византийската църква.

Изследователите на павликянското учение го определят като реформирано и осъвременено манихейство, с добавени елементи от християнството.

В България най-много павликянски общини имало около Филипопол (днешен Пловдив). Благодарение на своята затвореност и самоизолираност, те преживели турското нашествие през ХІV век. Мнозинството от тях приели римокатолицизма през ХVІ и ХVІІ век и успели да запазят част от своите характеристики.

Исихазъм

Исихазмът е движение сред източноправославните монаси, чиято цел е „съединяване със същността на Бога посредством съзерцание и вътрешни молитви”. Началото му е било поставено през ІІІ век, но исихазмът е формулиран като завършена доктрина от Григорий Синаит и Григорий Палама през средата на ХІV век.

В началото на ХІV век византийската църква навлязла в период на тежка криза. Политическата нестабилност и нравственият упадък сред част от църковните служители довели до недоволство сред народа и до вътрешно разделение в християнската църква. В тази сложна обстановка част от висшите служители и изтъкнати духовници се събирали в онези манастири, в които се пазела чистотата на християнската вяра. Така се зародило исихасткото движение, което е идейно свързано с богомилството и е изиграло важна роля в историята на византийската и българската църкви през ХІV век.

Според исихастите, човешкото тяло не е зло и може да бъде преобразено от Духа в този живот, най-вече чрез непрекъснатото повтаряне на т.нар. Иисусова молитва – “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния.” Най-силно исихазмът се разпространил в манастирите в Света гора на полуостров Атон. От Света гора исихазмът се прехвърлил във Византия и България и развил свои центрове в Солун, Константинопол, Месембрия и Царевград Търнов. Учението било признато от православната църква на събор в Константинопол през 1351 година. Най-видният български исихаст бил Теодосий Търновски – личен ученик на Григорий Синаит. След смъртта на Григорий Синаит, Теодосий наследил мястото му на водач и посетил големите средища на исихасткото движение. Когато се завърнал в България, цар Иван Александър подарил на Теодосий и неговите 50 ученици земя на хълма Килифар, недалеко от Търново. Там около 1350 г. Теодосий Търновски основал Килифарския манастир (който съществува и до днес) и го превърнал в монашеско средище с голям книжовен център. Името му на прочут исихаст и на религиозен мъдрец привлякло много ученици от България, Сърбия, Унгария, Влашко. В Килифарския манастир са поставени основите на прочутата Търновска книжовна школа. Негови възпитаници били Евтимий (станал по-късно български патриарх), Киприан (по-късно всеруски митрополит), Дионисий – преводач от гръцки на български език – и много други известни просветители и автори на жития.


ТЮРКИ

Китайски хронисти ги наричат ТЮ КЮ – силните, многобройните. Тюрките са племена, първоначално населявали Алтай, а по-късно част от източните райони на Централна Азия. До средата на V век повечето тюркски племена били под управлението на тунгхузите. В развитието си някои от тях достигнали до трайни племенни обединения, създали свои ханства и поели по собствен път на развитие. Първият Тюркски хаганат бил създаден през средата на VІ в. от хан Бумин от тюркото племе гьоки (кьоки, т. нар. „небесни тюрки”). Елитът на племето гьоки води началото си от няколко рода, един от които има сключени бракове с династията Ашина, живяла в източната част на планината Кун Лун. Тези династически бракове дали самочувствие и достатъчно основание водачите на гьоките да се обявят за ханове и, привличайки още тюркски племена, през 552 г. те създадали своя държава – Тюркския хаганат, съществувал до 744 година.

Друго тюркско племе са огузите, населявали северните брегове на Аралско море. През Х век те приели исляма и се придвижили на юг, водени от Селджук ибн Дукак – основател на династията на селджуките. Още от самото създаване на своята империя селджуките силно се иранизирали, приели фарси за официален език, а повечето им висши управници са били иранци. Селджуките управлявали територии в Централна Азия, Близкия изток и Мала Азия от средата на ІХ до края на ХІІІ век. Селджукската държава се разпаднала през 1307 година на отделни владения. Най-северозападното от тях, намиращо се в района на Ескишерих, под управлението на Осман І (1281 – 1324) значително разширило своите територии, достигайки границите на Византия. Султан Осман І е основател на династията на Османлиите, дали името на Османската империя, съществувала като ислямска теократична монархия от средата на ХІІІ век до 1923 година.

Други известни тюркски племена, свъзани с историята на българите, са хазарите и печенегите.


МЕДРЕСЕ

Мюсюлманско духовно училище.


ВАРВАРИ

Думата е от гръцки произход. По този начин древните гърци и римляни са наричали чуждите народи. Думата е станала нарицателно за малокултурни, жестоки и невежи хора.


СЪКРОВИЩЕ НА КАН КУБРАТ (МАЛАЯ ПЕРЕШЧЕПИНА)

През 1912 г. в пясъчните дюни край село Малая Перешчепина до гр. Полтава играещи деца случайно открили съкровище, част от което било разграбено от местните жители. След намесата на властите повечето златни предмети били събрани и през 1914 г. предадени в Ермитажа. Малка част от съкровището останала в Полтавския музей, но експозицията изчезнала по време на Втората световна война. В хранилището на Ермитажа се намират 650 златни и 50 сребърни предмета плюс 69 златни монети. През 1984 г. германският професор Йоаким Вернер доказва, че съкровището е принадлежало на българския кан Кубрат. По-голямата част от монетите са подарък от византийския император Ираклий, който между 634 и 640 г. в знак на приятелство дал на кан Кубрат титлата “патриций”. Голям интерес за науката представляват двата пръстена – единият на кан Кубрат, а другият на чичо му Органа.

Органа бил чичо на Кубрат и като член на династията Дуло, но най-вече в качеството си на дипломат, е посещавал с различни мисии византийската столица. При едно от посещенията си (вероятно през 619 г.) му е дадена титлата “патриций” и Органа получил пръстена като подарък от византийския император. След смъртта на Органа, кан Кубрат е носел пръстена му като символ на приемственост.


БАЛГ ОМЕР РАСАТЕ

Най-големия син на кан Борис. „Балг” е титла за висш водач на българите, често съвладетел на кана. „Омер” е личното му име, а „Расате” е или прозвище, или годината по българския календар, в която той е роден, или годината, в която синът на кана е обявен за съвладетел. Поради звуковата прилика, първата част от името Балг Омер е изписвано от византийските автори като Владимир. Тъй като името Владимир е със славянски произход, се е разпространило мнението, че Владимир е християнското име на владетеля, а Расате – българското. Най-вероятно християнското име на Балг Омер Расате да е било Гавраил, което той получил, след като кан Борис приел християнската вяра и покръстил цялото си семейство.

Старши съвладетел на кан Борис е бил брат му Докс. Младшите и старшите съвладетели обикновено са били роднини на кана, които били натоварени с управлението на отделни области от държавата или са им давали правото да водят армията по време на важни битки.

Западни летописци наричат Балг Омер Расате с прозвището „Laodomir”, което е форма на Алдомир, употребявано и до днес в България. Името Алдомир се състои от две части „ал” – ръка и „домир” – желязо, тоест Алдомир означава “ръка от желязо”. Вероятно Балг Омер Расате е заслужил прозвището си Алдомир, тъй като е бил известен не само с войнските си умения, но и с успешните сражения, които е водил.


РОДЪТ ДУЛО и КАН КРУМ

В средата на VIII в. дунавският клон на владетелската династия Дуло е бил почти унищожен и в началото на IХ в. управлението на България е било поето от кан Крум, който вероятно произхожда от панонския клон на рода Дуло.


ОФИЦИАЛЕН И ЦЪРКОВЕН ЕЗИК ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

През Средновековието (от V до ХV в.) грамотността е била привилегия само на благородниците и на духовниците. Административният език се е ползвал най-вече за дипломатически цели и за кореспонденция със съседни държави. Българските владетели от времето на кан Аспарух до края на IХ в. са използвали за административните нужди на държавата гръцкия език. В Западна Европа латинският не се е развивал като език дори в самата Италия и спада към т. нар. „мъртви езици”, но Римокатолическата църква е успяла да го наложи като църковен на народите, които приели католицизма. По същия начин арабите наложили езика си на народите, които приели исляма, тъй като свещената книга – коранът – и всичките молитви били написани на арабски.


МЪРТЪВ ЕЗИК

Език, който не се развива и не се използва за говорим, но се ползва от определени съсловия. Например латинският език се ползва от лекари и фармацевти, от римокатолическата църква, а също и в много науки.


ПОЛИГЛОТ

Човек, който владее много езици.


ТРИЕЗИЧИЕ

Догма през ранното Средновековие, според която Светото писание може да бъде проповядвано само на три езика: еврейски, латински или гръцки.


ЕКСПАНЗИЯ

(от латински expansio – разширение)

Агресивна политика, насочена към завладяване на нови земи.


МАДЖАРИ

Маджарите са формирани като етнос в Северна Азия и спадат към угро-финските народи, от които най-известни са финландците. През IV – V в. маджарите участвали в състава на империята на Атила, а през VII век, по времето на кан Кубрат, част от тях били федерати на Велика България. Основателят на маджарската държава Арпад наследил през 889 г. баща си Алмуш, който е бил пряк потомък по мъжка линия на Безмер (Боян) – най-големия син на кан Кубрат.

В съвременния унгарски език е широко разпространено личното име Gyula (Гюло), което се извежда от името на владетелската династия Дуло. В “Историко-етимологичен речник на унгарския език” думата gyula (дуло) означава “достойнство, сан”.

В края на IХ век маджарите се преселили трайно в областите Трансилвания и Панония и основали своя държава с владетел крал Арпад. След заселването на маджарите българите загубили своето силно влияние в Трансилвания и Банат. Част от българите – уногури, населяващи тези земи, се изселили в България, водени от своя управител Чалан. По името на останалите в района уногури, които се смесили с маджарите, съседните народи (гърци и франки) започнали да наричат маджарите “Ungari” (унгари). Така народностното име на уногурите послужило за обозначаване на маджарите.

Заселването на маджарите в края на IХ век в Панония и Трансилвания е свързано с въстанието на чехите през 895 г., когато те отхвърлили върховната власт на княз Моймир ІІ, отделили се от Великоморавското княжество и попаднали под влиянието на Германската империя. Великоморавското княжество било доунищожено през 906 г. и поделено основно между германците и маджарите.

Днес маджарите наричат своята държава Hungary (Хунгари), своя език “magyar” (модьор) и се гордеят, че са били част от империята на Атила, дори често кръщават децата си с неговото име. Унгарските историци (Гейза Фехер, Петер Юхас и мн. др.) с гордост изтъкват пряката връзка на маджарите с българите и с хунорите.

Руснаците наричат унгарците “венгри”, а държавата им “Венгрия”. Днес маджарите са известни на по-голямата част от света като унгарци.


РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА КИРИЛИЦАТА

Създадената в края на ІХ век в Преславския книжовен център азбука, наречена „кирилица”, се използва и до днес в България, Сърбия, Черна гора, Русия, Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан, Тюркменистан, Молдова, Македония, Украйна, Беларус и Монголия, а в Румъния се е употребявала до ХIХ в., когато е заменена с латиница. В началото на ХХ век, след създаването на Съветския съюз, кирилицата била разпространена сред народите на СССР и се използва и до днес от приблизително 288 000 000 души.


ЗАЩО ИЗБЯГВАМЕ ПОНЯТИЕТО “ПРАБЪЛГАРИ”

Доскоро в историческата наука беше прието да се употребява понятието “прабългари” – така бяха наричани българите, преди да завоюват част от Балканския полуостров. През последните две десетилетия немалко изследователи и историци се обединиха около становището, че това е неправилно и дори подвеждащо. Не е установена подобна практика при други народи. В историческата наука не се срещат нарицателни като “прафранцузи”, “праславяни”, “пратурци”, “прагърци” „прарумънци” или “праангличани”. В това изследване употребяваме названието “древни българи”, като навсякъде, където е възможно, сме уточнили времето и мястото на събитието.


ТОХАРИ

Древни племена, живели преди средата на VІ хилядолетие пр.Хр. около днешно Черно море. След потопа (около 5 600 г. пр.Хр.) част от тях се заселили в Таримската низина и около планината Памир в Централна Азия. Там тохарите участвали в създаването на няколко държавни обединения, от които по-значими са Бактрия, Фергана, Кушан, Хунорската империя. Езикът на тохарите е сходен с езиците на траките, фригите, етруските. Китайските хронисти наричали тохарите ЮЕ ЧЖИ или ТУО ХУО ЛО.


ПУЛО ША ПУЛО

В буквален превод “Дуло и Дуло” (или “Двойните Дуло”). Не е ясно защо са наричани “двойните”. В периода след 48 година Пуло (или Пулей) често се използва от китайските хронисти като название за българските племена, живеещи в Централна Азия.


153 г. сл. Хр.

Има няколко хипотези за годината, в която е основана първата българска държава в Европа. Едни изследователи обявяват за начална година 141, други – 153, а трети – 165. Разликата е свързана с изчисленията на 12 годишните цикли в древния български календар. Хипотезите имат свои силни и слаби аргументи. В нашето изследване приемаме, че първата българска държава в Европа е създадена през 153 година.


ШАМБАТ

Около 620 година по-малкият брат на кан Кубрат – Шамбат, станал управител на областта Аскал (около днешните Киевски възвишения). След няколко успешни битки с аварите Шамбат основал свое самостоятелно владение, което нарекъл Дуло, и отказал да се присъедини към Велика България, поради което получил прозвището „Кий” (Отделеният). Шамбат Кий управлявал владението Дуло около 33 години. Честите сблъсъци с вражески племена му донесли голяма известност. На неговото име е наречена крепостта и градът до нея – Кий (днешен Киев).


КУМАНИ

Куманите са потомци на кипчаците – племена от западната част на Централна Азия, сродни на българите.


ПЕТТЕ ПРИРОДНИ СТИХИИ

Наричани в древността също и “петте състояния на енергията”. Според вярванията на древните българи, петте стихии – водата, огънят, земята, дървото и металът – са свързани с етапите от създаването на Всемира (Вселената):
водата е съответствие на началния етап от развитието на Всемира – етапа на мъглявината (хаоса)
огънят е съответен на етапа на образуването на звездите и планетите
земята е съответна на етапа на образуватето на земната кора (почвата)
дървото е съответно на етапа на възникването на живота
металът е съответен на появата на разумната човешка дейност
Петте природните стихии са наричани също “първоелементи”. Тези стихии участват в изграждането и разрушаването на материалния Всемир:

1.Изграждащо проявление на стихиите:

– дървото поддържа огъня

– огънят поддържа земята

– земята поддържа метала

– металът поддържа водата

– водата поддържа дървото

2.Разрушаващо проявление на стихиите:

– водата разрушава (гаси) огъня

– огънят разгражда (топи) метала

– металът разрушава (реже) дървото

– дървото разрушава земята

– земята разрушава (спира, отклонява) водата

Идеята за петте първоелемента (на места са четири) е заложена в повечето древни култури.


АРКАИМ

През 1987 г. в Урал, в южната част на Челябинска област, по време на археологически разкопки, са разкрити основите на няколко града, наречени от учените Уралска цивилизация от бронзовия век. Градовете са датирани от края на ІІІ до средата на ІІ хил.пр.Хр. До момента са открити 17 града и 21 укрепления. Около 1997 г. изследванията на градовете от Уралската цивилизация са засекретени. Допуснати са за публикация само цензурирани и ограничени данни. Това, което успяхме да съберем като информация от различни източници, е следното:

Град Аркаим има план с необичайна структура. Изграден е по следната схема – три концентрични пръстена от каменни стени, пресечени радиално от каменни зидове, които очертават 12 зони (съвпадащи с броя на дванайсетте зодиакални знака) и 28 зони (съвпадащи с продължителността на лунния месец). В центъра на града се откроява незастроена правоъгълна площадка с точна ориентация на диагоналите в посока север – юг и запад – изток. Каменната структура е изградена с изключителна точност. Антропологическите изследвания не са публикувани, знае се само, че са направени от американски учени от Чикагския университет.

Съществуват няколко необяснени факта и явления, свързани с град Аркаим:

– изследванията на почвата под града показват геохимични аномалии – различните почвени пластове били обогатени със съставки, които не се съдържат в почвите дори на близките зони.

– край града са открити правилни геометрични каменни структури с неизяснено предназначение

– при строежа на града са използвани уникални строителни похвати

– на територията на града и около него са установени магнитни аномалии и излъчвания, което послужило за повод на властите да засекретят информацията от проучванията

– не се публикува информация, свързана с некрополите извън градаАркаим е бил център на мащабна мрежа от градове, разположени на територия с размери 400 на 150 км по източните склонове на Урал. Градовете имат точни кръгли или правоъгълни форми.

Археологът Г. Б. Зданович признава, че в Аркаим са живеели изолирани групи от хора с необяснимо висока градска организация и култура. По всяка вероятност градът е бил храм и обсерватория и е създаден от древни арии.


ЕПОНИМ

Име на историческа личност, превърнало се в название на определен период от време.


СЪВЛАДЕТЕЛИ

Съвладетелите са могли да бъдат няколко души, които обикновено са били избирани между най-близките роднини на кана (чичовци, братя или синове). В редки случаи подобна власт е била давана на кавхана, който по принцип не е произхождал от владетелския род.


КИТАЙСКИ ДИНАСТИИ МЕЖДУ КРАЯ НА ІІІ И КРАЯ НА І хилядолетие пр.Хр.

Династия Ксия (Ся), управлявала от 2205 до 1766 г. пр.Хр. Легендарната първа китайска династия е основана от Ю. Първият император е Шен Йен Хуанг Ти, по-известен като Хуанг Ти – Жълтия император. Приписва му се развитието на много елементи от китайската култура – математиката, въвеждане на календара, употребата на бамбука, медицината. Има археологически доказателсва за използването по него време на грънчарското колело, бронзови оръжия, впрягове. Ксия е заменена от династията Шанг.

Династията Чжоу (1125 – 255 г.пр.Хр.) е най-дълго властвалата династия. Контролирала е територия от р. Хуанхъ до р. Яндзъ. Държавата била феодална, с местни господари – принцове, които получавали земя, а в замяна почитали императора като върховен господар. Заради голямата свобода на местните владетели в страната царял хаос, но въпреки това бил отбелязан голям културен разцвет.

Династия Цин (221 – 206 г.пр.Хр.) е просъществувала най-кратко, но очертала приблизителните граници и административната система на Китай за следващите 2 000 години. Цин е дала и името на страната. Владетелят Чин Ши Хуанг Ти постигнал политическо обединение на Китай, създавайки силно централизирано управлевие. Стандартизирал мерките, теглилките, писмената система и създал мрежа от пътища. Цената на реформата била тежка. Били изгорени всички книги, освен тези с практическа насоченост – земеделие, медицина, богословие. Несъласните с властта били или изгаряни живи, или изпращани на принудителен труд на строежа на Китайската стена.


ПИСМЕНОСТТА БРАХМИ

Има теория, че брахми е наследник на писменост, използвана от по-древна цивилизация, възникнала в района на горното течение на р. Инд и изчезнала към началото на ІІ хил.пр.Хр. Смята се, че брахми е родоначалник на повечето писмености, употребявани днес в Индия. Разновидности на брахми са използвани за изписването на различни езици, между които е и санскрит. Брахми се причислява към писменостите от вида „абугида”*, при които буквите служат за обозначаване на съгласните звукове от езика, а гласните се отбелязват чрез допълнителни черти, добавени към буквата, бележеща предходната съгласна. Пример: знаци за изписването на съгласния звук „к” в отворени срички – и т. н.
Първоначално посоката на изписване на брахми е била от дясно наляво, но към ІІІ в.пр.Хр. се променя.

 

*Видове писмености:

ЛОГОГРАФИЧЕСКИ – египетска, канджи, китайска, клинописно писмо, писменост на маите

СРИЧКОВИ – катакана, хирагана, черокска

АБДЖАДИ – арабска, еврейска, финикийска

АБУГИДА – брахми, бенгалска, деванагари, геез, кхмерска, лаоска, тайска

АЗБУКИ – арменска, грузинска, глаголица, гръцка, кирилица, латиница, хангъл.


МАСОВ ГРОБ КРАЙ ДЕВНЯ

През 1969 г. е открит масов гроб край Девня с формата на почти правилен пръстен. По време на разкопките, извършени от археолога Димитър Димитров от РИМ Варна, в кръглия окоп (с диаметър близо 6 метра, дълбочина 3,5 м и широчина на изкопа около 80 см) са намерени 76 групи от човешки кости предимно на жени, деца и юноши. Археологическите доказателства и разпределението по пол и възраст на погребаните сочат насилствена смърт. Повечето от убитите са посечени с меч. Изследвани са 69 черепа, от които 52 са с изкуствена деформация, характерна за семействата, принадлежащи към българската аристокрация. Гробът е датиран към края на ІХ век. През 1974 г. е извършена графична възстановка на лицата на два от черепите, а по-късно е направена и пластична реконструкция. Датирането и характеристиките на масовия гроб сочат, че жертвите по всяка вероятност са семейството (рода) на един от петдесет и двамата боляри, които са изразили недоволство срещу приобщаването на България към византийската църква. Известно е, че по заповед на Борис І болярите са убити в столицата, и веднага е изпратена войска да избие родовете им в техните владения.


ЕЗОТЕРИКА

Езотеричен (от гр. – вътрешен, вътрешно познание) – духовно учение, което е предназначено за определен кръг от хора, наричани „посветени”. Езотеризмът като вътрешно познание се възприема от хора, чиято ценностна система е подчинена на тяхното духовно развитие.