БОГОМИЛИ И БОГОМИЛСКО УЧЕНИЕ

Възникване и разпространение

Цар Симеон І имал четири сина – Михаил, Петър, Иван, Боян и една дъщеря – Зоя. Още като юноша Боян бил изпратен да учи в Магнаурската школа в Константинопол. В това уникално за своето време учебно заведение се изучавали „седемте свободни изкуства” – диалектика, граматика, риторика, аритметика, астрономия, геометрия и музика, а също философия и теология. Преподавателите в Магнаурската школа били известни учени и мъдреци не само от Византия, но и от други държави. Тук синът на българския владетел се запознал с религиозните доктрини на християнството и на други духовни учения. В Константинопол Боян се свързал с философи от Сирия, изповядващи учение, близко до ранното християнство, които приел за свои духовни настойници и учители. През 928 г. Боян се завърнал в България и помолил българския патриарх Стефан да му предостави манастира „Света Параскева“ до град Преслав за усамотение, размисли и молитви. В манастира Боян започнал да събира съмишленици и да им проповядва създаденото от него ново учение – богомилството. Сред първите му съмишленици били патриарх Стефан, Симеон Антипа, презвитер Йеремия (известен по-късно като поп Богомил), Василий и Гаврил. Същата година Боян изпратил първите 12 апостоли на богомилството, за да разпространяват учението:

Стефан отишъл във Венеция. Той посетил Рим, Дубровник, Флоренция и Малта. Там основал богомилски общини и оставил свои ученици, които да ги ръководят. След смъртта му негови ръкописи останали на съхранение в книгохранилища на остров Малта.

Никита Странник бил изпратен във Византия. Там той обучил около триста свои ученици. Често пътувал и посещавал свещени за християните места. Никита написал 17 „Посветителни слова“, 109 „Увещателни слова“ и един исторически труд, посветен на историята на човечеството.

Михаил (наречен по-късно Михаил Унгарец) тръгнал към Унгария. Там той основал богомилски общини, продължил за Марсилия и се установил в Северна Франция. Михаил е автор на седем известни труда, описващи богомилските посвещения и древни духовни учения. Изследователи на движението твърдят, че Михаил Унгарец е жена със светското име Макрина.

Василий бил изпратен в Кипър. Той бил сподвижник на Боян още докато учел в Магнаурската школа. Василий често посещавал Александрия и Малта, където създал три общества, ръководени от негови ученици. Богомилската общност в Кипър била посетена два пъти от Боян и Йеремия (поп Богомил).

Теодор обиколил Западна и Южна България и основал центрове в Охрид, Прилеп, Солун, Атина, Коринт. Известен е с имената Теодор Преславец или епископ Средецки. Теодор бил един от най-преданите помощници на Йеремия (поп Богомил). Написал е 42 беседи – „Тълкуване на Иисусовите притчи”, „Думи по Притчи Соломонови”, 13 поучения и 4 беседи, посветени на Апокалипсиса.

Петър, наречен Осоговец, в началото обикалял Северна и Южна България. По-късно основал богомилско общество в Осогово, посетил Рига, Севастопол, Краков и Виена. Негов сподвижник бил Симеон Антипа. Петър проповядвал по улици, площади, църкви, събрания и често бил затварян от властите. Написал е две книги: „Деномесечен указател” и „Митарствата на душата”.

Херемон, наричан също Камерун, разпространявал богомилството в района на Дубровник. Той живеел затворено и в усамотение, посещавали го само учениците му. Автор е на книгите: „За Тайната вечеря”, „Енигми за чашата”, „Книга за домовете”, „Книга за кръговете”.

Светомир работил първоначално в южна Македония. Произхождал от болярски род – бил е водач (комит) на сагудатите, живеещи по долното течение на река Вардар. Той работил активно 30 години и основал много богомилски общества във Флоренция, Неапол, Равена, Ипон, Сиракуза, Пиза, Аргос, Лемнос, Ростов на Дон, Генуа, Тулуза, Лисабон, Филипопол. Посетил и град Алхабад в Индия. Запазени са негови 493 писма към богомилски общества. В оригинал са съхранени 6 негови книги, посветени на космогонията, алхимията, магията, херметизма.

Симеон, наречен Симеон Антипа, работил предимно във вътрешността на България, където придружавал Боян и Йеремия (Богомил). По-късно основал общества в Краков, Рига, Виена и Варшава. По занятие бил иконописец, писар и миниатюрист.

В частна библиотека на остров Малта са съхранени многобройни богомилски книги: препис на 18 легенди от Боян; 12 книги за брака; 2 книги „Теория на милостта Божия”, в които са изложени догмите, тайнствата (мистериите) и ритуалите на богомилството; „Синовете на Якова” – две книги, в които са изложени кабалистични предания; препис от богомилската версия на Йоаново евангелие, наричано също “Тайната книга” – една от най-важните богомилски книги. Повечето изследователи черпят сведения за богомилските възгледи от “Тайната книга”. Там е изложено виждането на богомилите за устройството на Всемира, за сътворението на света и за уредбата на земния живот. В Западна Европа „Тайната книга” е пренесена от привърженици на българската богомилска църква. Известни са три преписа на “Тайната книга” – Виенски, Каркасонски и Дьолски. Официално са публикувани само два преписа:

Каркасонски – запазен в Инквизиторски архив, сега в Париж, издаден през 1691 г. от доминиканеца Беноист (Бенуа), препечатан през 1734 г. и през 1832 г.
Виенски пергаментен кодекс от ХІV в., обнародван през 1890 г. в Мюнхен от В. Дьолингер.

Двата преписа са преведени на руски език и са издадени от М. Соколов в Москва през 1910 г.

Тъй като Каркасонският текст няма заглавие, е наречен “Тайна книга” във връзка с бележка, намерена с преписа, на която съчинението е означено с “Secretum” (секретно, тайно). Най-често в актовете на Инквизицията в Ломбардия книгата е наричана “Occulte” (окултна). “Тайната книга” е изложение на разговора между Иисус Христос и неговия любим ученик Йоан по време на Тайната вечеря. Йоан задава въпроси, а Иисус му разяснява как е бил създаден и устроен първоначалният свят, как били създадени сегашният свят и хората, каква е била мисията на Иисус и как при Второто пришествие Иисус ще победи Сатана и ще спаси праведните хора. В “Тайната книга” е прокарано гледището на умерения (така наречен „сирийски”) дуализъм. Книгата е била пренесена в Западна Европа през ХІІ в. от българския епископ Назарий, за да служи на Конкорецката богомилска община (на 25 км североизточно от Милано). Назарий останал като епископ в Конкорецката общност, работил и в Ломбардия, ползвал се с голямо уважение от своите съмишленици и от местните феодали, погребан е в замъка Гата. Един от преписите на тази книга е съхранен в архивите на Инквизицията в град Каркасон. В някои отношения текстът в Каркасонския препис се различава от местни източници в България, тъй като преписвачите са променяли части от изложението според своите възгледи.

Текстът на Виенската “Тайна книга” се отличава от Каркасонския. По всяка вероятност е ползвана книга, която е била в обращение в Босна. Един от първите преписи на “Тайната книга”, за който се твърди, че е най-близо до оригинала, се съхранява в книгохранилището на Малтийския орден. Текстът е изследван от проф. Николай Райнов, проф. Ю. Трифонов и г-н Мавров през 30-те години на ХХ в. Официално изследването не е публикувано.

Предпоставки за възникване

За да увеличат своето влияние в Тракия, византийските императори неколкократно заселвали там свои поданици от азиатските си провинции. През 745 г. и 757 г. били прехвърлени големи групи сирийци и арменци, за да попълнят част от опустошените от войните райони в Тракия. Част от заселниците били павликяни. През 778 г. отново били настанени сирийци в северна Тракия. По време на войните между България и Византия значителен брой от изповядващите павликянското учение преминали на страната на българите поради сериозните проблеми, които имали с византийската църква. През втората половина на VІІІ век сирийски и арменски павликяни открито започнали да проповядват в южните райони на България.

След като през 864 г. кан Борис приел християнството от император Михаил, византийците изпратили свои мисионери, които започнали масово да покръстват българския народ. Внезапното решение на Борис І породило сред населението негативни настроения и съпротива. На места покръстването било насилствено, затова много българи станали християни само формално. Литургиите и службите се извършвали на гръцки език, който бил неразбираем за българите. Положението на новопокръстените се усложнило, след като княз Борис І помолил папа Николай І да му разясни християнската вяра и поканил латински и немски духовници. Новите мисионери отрекли практиките, установени от византийските свещеници, и настояли българите да бъдат покръстени наново. Противоречията между мисионерите внесли още по-голямо объркване сред народа, който невинаги разбирал същинското значение на християнството и трудно приемал резките промени в семейния, нравствения и обществения живот. В отдалечените от столицата административни райони на България християнската религия се утвърждавала още по-трудно. Голяма част от българите не желаели да се откажат от древните си традиции и вярвания. Сред висшата класа и болярите също имало непримирими противници на създадената по византийски модел църква. Ситуацията била умело използвана от араби и евреи, които активно започнали да проповядват исляма и юдаизма.

В тази сложна ситуация в края на Х век, като опит за връщане към ранното християнство, в България било създадено ново духовно и социално учение – богомилството.

Според богомилите църковната институция се е отдалечила от оригиналното учение на Иисус Христос и затова не може да изпълнява функциите на духовен водач и обединител на нацията. Богомилското учение предлагало нов тип социално и обществено устройство, организирано на принципа на духовните общини, които да бъдат основните адмистративни единици в държавата. Идеите на богомилите за държавно устройство са много близки до тези на първичното християнство, разпространявано до началото на ІV век. През 325 г. император Константин І свикал църковните водачи (318 отци) в гр. Никея на събор, с цел да бъдат спрени разногласията между тях. На Никейския събор били уточнени основните доктрини на църквата и нейната официална организация. От всички описания на живота на Иисус (били предложени около 110) църковните водачи избрали четири, които станали част от Новия завет. Назначен бил църковен водач с название “папа” и седалище в Рим. На събора било положено началото на процес, който постепенно превърнал християнството в организирана църковна институция.

Философската доктрина на богомилството е свързана с предхождащи го дуалистични учения (най-вече със зороастризма) или с възникналите между І и VІІІ век предимно на територията на Мала Азия различни тълкувания на християнството. Църквата решително отхвърлила всички подобни учения и ги обявявила за „ереси”, тъй като те се отклонявали от установената от нея идеология. Враждебното отношение на църковната институция към духовните учения, които не следват официалната й доктрина, е причина за организираните от нея преследвания на различните религиозни общности, обявявайки ги за „секти”, „разколници” или „еретици”.

Най-често философията на богомилството се свързва със зороастризма, сирийския дуализъм, манихейството, масалианството, павликянството и исихазма (по-подробно за тези учения можете да прочетете в „Дуалистични учения, предшестващи Богомилството”).

Възникване и разпространение на богомилското учение

В 928 г. боляри от източната област на България организирали бунт с цел да свалят от трона цар Петър. Болярите избрали за свой водач брата на царя – Иван, но бунтът бил потушен, а Иван затворен в тъмница и подстриган за монах. Византийският император уредил чрез преговори размяната на пленници и прехвърлил Иван в Константинопол.

Междувременно започнало да нараства недоволството на народа срещу църковните служители, тъй като освен държавните данъци епископите и презвитерите въвели допълнителни взимания за търговия, такси за къщи, за глави добитък, за съдопроизводство и такси за празници. Създадена била и практиката цели села със земите, горите и жителите им да бъдат подарявани от царя на Църквата. Много от покръстените българи започнали да се съмняват в авторитета на църковните служители, тъй като охолният живот на представителите на висшия клир явно противоречал на морала и нравствеността на християнството.

В края на 928 г. Боян завършил своите 18 легенди, които били посветени на космогонията, магията, мистиката, езотериката, ритуалите, символите, великите и малките дела, а също и на Апокалипсиса. Освен тях Боян написал 29 популярни легенди и слова, които неговите ученици започнали да разпространяват в новосъздадените богомилски общини.

През зимата на 929 г. избухнал нов бунт срещу цар Петър. Организатор бил брат му Михаил, който внезапно починал на път за Преслав. Сподвижниците му боляри избягали от България и под покровителството на император Роман се заселили във Византия.

През следващите няколко години в българския царски двор се появили открити настроения против богомилите, тъй като тяхното религиозно и социално учение придобивало все по-явен антифеодален характер. Болярите и Църквата виждали в придобиващото популярност сред народа богомилско движение реална заплаха за собствената си власт. Новият патриарх Даниил и висшите боляри свикали съвет при цар Петър, на който заявили, че богомилите застрашават църковната власт и целостта на държавата. Възползвайки се от отсъствието на Боян (който бил на посещение в Дръстър, дн. Силистра), по настояване на патриарх Даниил бил заловен и разпитан Йеремия (поп Богомил) – един от най-известните разпространители на учението. Болярите, висшите военни и патриархът успели да убедят царя, че богомилското движение е опасно за държавата, тъй като се обявява против устройството на Църквата, против крепостничеството, против привилегиите на болярското съсловие и против общественото устройство в страната.

В края на 933 г., докато Боян бил на посещение в богомилските общини в Кипър, Малта и Краков, по настояване на патриарх Даниил били заловени и затворени в тъмница седемнайсет от най-видните богомилски проповедници. След три седмици разпити и мъчения богомилските водачи умират в затвора. След завръщането на Боян в Преслав в края на 933 г. бил свикан съвет при цар Петър, на който патриархът и висшите боляри открито обвинили Боян в заговор срещу царя и държавата, настоявайки да започнат преследвания срещу богомилите. Учението било обявено за еретическо и противодържавно. Започнали масови преследвания на последователите на богомилството в България. Заловените богомили били затваряни в тъмници, измъчвани и изгаряни на клади.

През пролетта на 968 г., подтикнат от византийската дипломация, в българските земи нахлул киевският княз Светослав с армия от 60 000 източни славяни, които за кратко време стигнали до гр. Дръстър. При новината за нападението цар Петър получил сърдечен удар. По време на обсадата на Дръстър руските войници заловили богомилския епископ Петър Осоговски и след жестоки мъчения го изгорили на клада. В град Преславец (голям търговски център на десния бряг на река Дунав) руснаците изгорили 108 богомили и 62 техни презвитери. Същата година българският цар сключил съюз с печенегите, които нападнали гр. Киев и руският княз Светослав бил принуден да се оттегли.

В началото на 969 г. цар Петър починал. Престола заел синът му Борис, който още в началото на своето царуване предприел масови преследвания на богомилите. Голяма част от техните епископи и презвитери били заловени, измъчвани и убити. В края на 969 г. била издадена заповед за арестуването и на основателя на движението Боян, но с помощта на свои съмишленици той успял да напусне България. Според някои източници Боян е отишъл във Византия и там е бил убит по заповед на новия император Йоан Цимисхий, а според други – той успял да избяга от Константинопол и по-нататъшната му съдба е неизвестна.

Въпреки преследванията богомилското учение добило широка популярност в България, особено сред селското население. Авторите на богомилската литература приспособили своите идеи за устройството на света към обикновените хора, съставяйки сборник с приказки и песни, наречен „Богомилски легенди”.

Постепенно богомилското движение се превърнало в изразител на народното недоволство от засилващото се неравенство в държавата. Религиозните и социалните възгледи на богомилите се превърнали в сериозна опозиция на официалната църква. Започнала борба между двете идеологии. Църквата защитавала позициите на новата класа – феодалите, които станали собственици не само на земята, а и на хората, които я обработват. Богомилите предлагали друг тип социално и обществено устройство (виж “Управление на общините”), което рязко се отличавало от утвърждаващия се в България феодализъм.

Богмилите развили своя лечителска школа, основана на принципите на народната мидицина и билкарството. Известното богомилско съчинение „Зелейник”, популярно през Х и ХІ век, описва различни начини на лекуване, основно с билки и мед. Василий Врач, който бил запознат с методите на арабската и византийската медицина, е идеологът и създателят на богомилската лечителска практика, основана изцяло на природолечението.

В периода от края на трийсетте до началото на осемдесетте години на Х век в България били създадени много богомилски общини. Според летописците Кедрин и презвитер Козма, почти половината от българския народ изповядвала богомилството.

Богомилското учение споделяло възгледите на първите християнски общности за братство и равенство. Войните, убийствата, насилието и социалното неравенство противоречали на представите на богомилите за християнско общество. Богомилските проповедници подбуждали крепостните селяни да не работят за господарите си и ако някой крепостен избяга, го приемали в своите общини. Богомилите настоявали царят да бъде и патриарх, тъй като според тях двете власти – държавната и духовната, не бива да се разделят – върховният управляващ трябва да бъде и върховен духовник (б. а. –идеята е описана в “Увещателно слово” от Никита Странник).

Последователите на богомилството проповядвали ненасилие и отказвали да водят войни, дори ако се налагало да защитават държавата си. Въпреки че учението не им позволявало, някои богомилски общини взели участие в българските въстания против Византия.

През ХІ век богомилското движение се разделило на две църкви – Българска и Драговитска (според някои автори Драговитската църква е с център в Тракия, а според други – в Македония). Разделянето станало по време на византийското владичество в България (1018 – 1185). В Българската богомилска църква били привърженици на умерения дуализъм и упражнили силно влияние в Босна, Хума, Сърбия, Русия и в Западна Европа. В Драговитската богомилска църква изповядвали крайния дуализъм и имали по-голямо влияние на територията на Византийската империя, а по-късно и на места в Западна Европа, където последователите и на двете църкви добили популярност, но продължили да се противопоставят една на друга.

През 1211 г. цар Борил свикал събор в столицата Търново, на който били осъдени на смърт чрез изгаряне на клада редица богомилски водачи. При наследника на Борил – цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241) – преследванията срещу богомилите били прекратени въпреки натиска, който упражнили върху него папа Григорий ІХ и други европейски владетели.

Последният етап от историческото развитие на богомилството е свързан с неговия най-силен период – през ХІІ и ХІІІ век, когато благодарение на добре организираните общини, строгата йерархия, близостта с народа и усърдните проповеди на мисионерите учението придобило широка популярност на Балканите и във Византия.

Богомилите не успели да запазят навсякъде в чист вид своето учение. В някои общини се появили тълкувания и били привнесени идеи от други движения. Тези отклонения дали повод на Църквата да отправи обвинения към всички последователи на богомилството и да усили своите преследвания, публични процеси и екзекуции. Честа практика било на богомилите да бъде приписвана безнравственост, характерна за крайните масалиани.

При управлението на цар Иван Александър по настояване на болярите, църковното духовенство и на висшите военни бил свикан събор в Търново, на който богомилите отново били обявени за еретици, а водачите им осъдени на смърт или изгонени извън границите на България.

След превземането на България през 1396 г. и включването на земите й в Османската империя, за съдбата на богомилите се знае малко. Твърди се, че някои от тях приели исляма, за да се сдобият със свобода и спокойствие, други приели християнството, защото то било единствената религия (освен исляма), която е призната от турските власти. Част от богомилите се заселили в Италия и Франция.

Богомилското учение в Сърбия, Македония, Босна, Хума, Франция и Италия

В Русия богомилското движение не намерило много последователи. Имало е само изяви на отделни личности, предимно мисионери от България.

В Сърбия богомилството проникнало през втората половина на Х век от Македония. Още в самото начало църквата в Сърбия организирала всеобщ събор, на който било взето решение да бъдат налагани жестоки наказания на богомилите – конфискуване на имуществото, отрязване на език, прогонване или екзекуция.

В Босна и Хума (дн. Херцеговина) богомилското учение се разпространило от български и македонски проповедници. В Босна последователите на учението били известни под името „патарени”. И в двете държави движението имало голямо въздействие върху съдбата на народа и дало отражение на вътрешната и външната им политика. В Босна богомилството се възприело и от висшите кръгове на обществото и било прието като официална държавна религия.

Богомилското учение широко се разпространило в областта Македония, която по него време била част от българската държава. Средновековните автори наричат последователите на богомилството в Македония “бабуни” по името на река Бабуна и планина Бабуна. Цялото население в този район изповядвало богомилството.

В Мала Азия движението се разпространило чрез епископите Климент, Лъв и Нифон. Главен център на богомилската църква там бил град Кападокия. Богомилите от общините в Мала Азия се наричали „христополити” (поданици на Христос).

Заради гоненията в България през втората половина на ХІ век цели богомилски общини се преселили в Западна Европа, предимно в Италия и Франция. В Италия те били наречени „патарени” и в началото принадлежали към Българската богомилска църква, но в средата на ХІІ век, под въздействието на константинополския епископ Никита, водачът им Марко ги ориентирал към Драговитската църква. Във Франция последователите на богомилството били наричани „катари” (чисти), „бугри” (българи) или „албигойци” (по името на град Алби – един от първите центрове на движението във Франция). Идейно ученията на катарите, бугрите и патарените били свързани с доктрината на Българската богомилска църква, наречена в Западна Европа “Еcclesia de Bulgaria”. Богомилите от европейските общини наричали себе си „християни”.

През 1208 г. папа Инокентий ІІІ обявил кръстоносен поход срещу катарите. Била сформирана трийсетхилядна войска, която навлязла в областта Лангедок, Южна Франция. По заповед на рицарите кръстоносци били разрушени селищата, унищожена реколтата, а местното население било жестоко избито. Само в град Базие били изклани около 15 000 души без разлика от пола и възрастта. Кръстоносният поход бил подкрепен от испанеца Доминик де Гусман, основател на монашески орден, носещ неговото име. През 1204 г. с була (заповед) на папа Инокентий ІІІ била създадена католическата институция „Света Инквизиция” (от лат. inquisitio – разследване), чиято организация и ръководство били поверени на Доминиканския орден. Кръстоносният поход против катарите, бугрите и албигойците продължил 40 години. По време на своите разследвания Светата Инквизиция е подлагала жертвите си на нечовешки мъчения и не се ограничила да извършва само църковни наказания (отлъчвания и анатеми), а си е присвоила и правото да издава смъртни присъди и да извършва публични екзекуции. По данни на един от инквизиторите – Райнер Саконе, към 1250 г. броят на катарите, бугрите и албигойците в Италия и Франция е бил ограничен до около 4000 души.

Възгледи на богомилите за сътворяването на света

Възгледите на богомилите за сътворяването на Всемира са описани подробно в 36 етапа от книгата „Мировъзрение”, част І:

“Силата на Сътворението и Силата на Разрушението са били затворени дълго време в началната мъртва точка, от която нищо не е започвало и нищо не е свършвало. Тласканата от съзнанието за творчество Сила на Сътворението напуснала мъртвата точка и преминала от небитие към битие, тоест започнала сътворяването на света. Тя сгъстила част от своето дихание и по този начин създала първото тяло. Постепенно го уголемявала и когато то станало достатъчно голямо, създала от него Земята. Виждайки, че Земята тъне в мрак, в който Силата на Разрушението може да се опита да я разруши, Силата на Сътворението решила да създаде светлината. Със свое дихание, в което вложила огъня на вдъхновението си, огъня на творчеството си и огъня на свръхсилата си, Силата на Сътворението създала Слънцето, за да дава светлина и топлина на земята завинаги. След това с друго, по-слабо свое дихание, тя създала Месеца (Луната). На всеки опит на Силата на Сътворението да сътвори второ Слънце, Силата на Разрушението й се противопоставяла, влизала в битка с нея и по този начин Силата на Сътворението успяла да създаде по-малки светлинни тела, разхвърляни из пространството – звездите. Поради безредието на телата във Всемира, Силата на Разрушението се опитвала да ги разруши. Това накарало Силата на Сътворението да сътвори порядък и равновесие в движението на телата. За център на Всемира било определено Слънцето, а около него по определен кръговъртеж се задвижили останалите тела. Слънцето било определено за център, тъй като в него била концентрирана голяма част от творческата сила на Силата на Сътворението. Със своята светлина и топлина Слънцето станало най-силното жизнетворящо тяло. В това време Силата на Разрушението от яд започнала да руши Земята, правейки дълбоки рани в нея. Силата на Сътворението, натъжена от това, започнала да плаче и постепенно напълнила със сълзите си разядените места по Земята. Така била създадена водата. Силата на Разрушението се признала за победена и помолила за прошка. Силата на Сътворението й простила, а след това, изразявайки радостта си, произвела чрез диханието си прозрачни синкавини, които се разлели в пространството около Земята и от тях се създал въздухът. Виждайки красотата на това, което се получило, Силата на Сътворението изпитала нова радост – този път радост в цветове и зеленини. Така се появили растенията на земята. Силата на Разрушението помолила Силата на Сътворението да създаде някое същество, което да ходи по земята. Силата на Сътворението взела земна твърд, дала й умението да се движи, за да може да се радва на зеленините и синкавините около себе си. Така било създадено първото животно на земята. Но тъй като то било създадено по замисъл и идея на Силата на Разрушението, първото животно се превърнало в зъл звяр. По същия начин били създадени птиците, рибите и другите животни на земята. Силата на Разрушението се вселила в животните и те започнали да беснеят и да рушат създаденото. Затова Силата на Сътворението решила да създаде последното животно на земята – човека, за да укроти другите животни. От най-бялата пръст и от най-чистата вода Силата на Сътворението създала животрептяща смес, на която постепенно придала съвършена форма и я превърнала в първата сила пол – жената.

Уморена, изтощена, Силата на Сътворението вложила в жената част от дъха си, благословила я и се оттеглила. За свои заместници оставила Слънцето, Месеца, звездите, земята и всичко, което била сътворила на нея, заедно с живота в движение и силата пол – жената.

В началото животните на земята били безполови. Постепенно жената чрез погалване превърнала част от животните в женски. У тези животни, които силата пол-жена не погалила, се създал нейният противопол. Това било първото творческо дело на жената. Чрез образуването на втория пол се създала възможността първичните форми на живот да влязат в кръговъртеж за пресътворяване. Постепенно животът в движение и в растеж на земята се изпълнил с радост и любов, появили се първите песни на птиците и първичният звуков език, който изразявал щастието на живите същества. По този начин бил създаден земният рай.

След време силата пол-жена започнала да се чувства самотна. Виждайки това, Силата на Разрушението решила да й създаде противопол и сглобила ново същество от телата и диханията на несъвършени животни. Така на силата пол-жена била създадена противосила, наречена по-късно мъж (човекомъж). След време силата пол-жена родила първото дете на земята, а след това заедно с човекомъжа продължили да създават нови човешки същества. Постепенно силата пол-жена се изтощила и напуснала земния живот. От тогава води началото си смъртта за човеците, която е проява на Силата на Разрушението. Чрез смъртта човекът стигнал до мъртвата точка от преди създаването на Всемира. В тази мъртва точка се прелива битието и небитието на човека, който чрез поредица от раждания и смърт влязъл в кръговрата на прераждането. Първият човекомъж изпаднал в отчаяние и скръб и не след дълго също напуснал земния живот. Децата на силата пол-жена и първия човекомъж започнали да се размножават и създали началото на човешкия род. Чрез по-нататъшните раждания и прераждания Силата на Сътворението дала възможност на хората да живеят на земята. Вместо единичния и вечен живот, който Силата на Сътворението дала в началото на силата пол-жена, животът преминал в смъртни човекомъже и смъртни човекожени. Съзнанието на първите хора, че съществуването им зависи от Слънцето, водата, въздуха, земята, от земните и надземни сили, ги накарало да ги почитат и да им се молят за помощ. Появили се и първите размишления у хората за живота и смъртта.

Постепенно човеците се разселили по цялата земя и започнали да се делят на племена и народи. За да не заживеят в разбирателство и любов помежду си, Силата на Разрушението ги направила врагове, подтиквала ги да воюват, накарала ги да почитат различни същества и да имат различни вери. За да увеличи разделението между хората, Силата на Разрушението им внушила да се разделят на господари и роби”.

Богомилски общини

Богомилите организирали своя живот в общини, които наричали “общиарии”. Живеещите в тези общини били с равни права и равни задължения. Трудът в общините бил посветен на Силата на Сътворението. Децата след 7-годишна възраст посещавали училище предиобед, а следобед изучавали занаяти. Не се допускало златото и среброто да служат за монети или за разменни стойности. Ценните метали се използвали само за украса. Излишъците от реколтата се разменяли за необходими вещи и храни с други общини.

Във всяка община имало храм, който също бил посветен на Силата на Сътворението и представлявал помещение, което имало олтар и салон без украса. Олтарът се изграждал на източната стена на храма, а входовете били от запад, север и юг. В двора на храма имало жилище, в което живеел свещенослужителят. Допускали се и проповеди на открито. Свещенослужителите са били монаси, които нямали право да създават семейства. Не им било позволено да се подстригват и бръснат. За свещенослужители се допускали и жени, но само девици. Облеклото се състояло от червено расо, без покривало за главата и без никакви украшения. Проповедите се състояли в тълкуване и разясняване на 36-те етапа от сътворяването на света и от коментари върху философията на богомилското учение. Свещенослужителят проповядвал прав, а посетителите били задължително седнали. Ако някой си позволявал да се съмнява в учението или да спори с проповедника, се считал за носител на Силата на Разрушението и бил завързван на някое дърво извън селището, за да размисли и да се осъзнае. Ако до три дни не признае греха си, той бил изгонван от общиарията и осъждан на скитничество. Ако свещенослужител си позволявал да прояви пола си, той бил завързван гол за някое дърво без пазач далеко от общината и бил изоставян, без да се интересува повече никой от него. Наказанията се налагали от първостарейшината на общината и се изпълнявали в присъствието на един от старейшините. Който искал да се изучи за свещенослужител, трябвало да бъде пълнолетен, да изрази собственото си желание, да е имал отлични успехи по писменост и дар слово и да се засели в къщата, която се намирала в двора на храма. Учениците носели червени раса и се отричали завинаги от светския живот. След 5-годишно обучение те полагали изпит чрез едногодишни проповеди в храмовете, а членовете на общината решавали дали ученикът е годен да свещенодейства. Жените свещеници можели да обучават за проповедници само жени, а мъжете – само мъже.

В йерархията на свещенослужителите имало три степени – дякон, презвитер и епископ. Епископите били избирани само между най-напредналите в учението богомили и били наричани “дедец” или “дядо”. Начело на богомилските епископи стоял върховен епископ. В западноевропейските документи наричали върховния богомилски епископ “папа”.

При възникнали спорове въпросите се решавали чрез гласуване.

По отношение на раждането и смъртта богомилите споделяли следните убеждения: „Всяко родено дете е творение на Силата на Сътворението. Ако човек вложи своите сили за изграждане на местната или общочовешката общиария, животът му добива смисъл и тогава смъртта не е израз на тъга, а е спокойно оттегляне от земния живот за заслужена почивка, докато душата на човека отново се прероди в друго тяло.”

За жените пълнолетието настъпвало на 16 години, а за мъжете – на 18, след което те ставали пълноправни членове на общината. Непълнолетните, за да се отличават от другите членове на общината, носели цвете или зеленина на дясното си ухо. Даването на име на новороденото дете се извършвало през първия празник след раждането му, в дома на родителите. В присъствието на един от старейшините свещенослужителят оповестявал името на детето и след това го показвали на бащата. Новороденото записвали в списъка на общиарията с три имена – собствено, второто е името на майката с окончание -ин, третото е името на бащата с окончание -ов. Мъжете можели да носят и четвърто име, с което се означавало специалното им умение или занаят.

Образуването на отделно семейство от мъж и жена ставало след като те заявят пред първостарейшината, че между тях съществува взаимна любов, и ако са навършили пълнолетие. Присъствието на близки не било задължително.

Девствеността се изисквала за двата пола до навършване на пълнолетието им. Преди да създадат семейство, мъжът и жената са били преглеждани от лечителите на общината. Ако се установят определени болести, бракът не бил допускан. Семейство можело да бъде разтурено, ако една от страните заяви пред първосвещеника, че между тях не съществува взаимна обич. За основен елемент на семейството се считала жената. Всяка изневяра се считала за нарушение на взаимната любов и семейството се разтуряло. Не се препоръчвало вдовстване повече от 6 месеца за мъжете и една година за жените. Ако жена роди дете без да има семейство, можела да се омъжи само за вдовец или за разведен мъж.

Тъй като, според богомилското учение, целта на Силата на Разрушението била бързо да състари и умъртви човека, той трябвало постоянно да се освежава. Това освежаване ставало по следните начини: често къпане и миене с вода, често проветряване на жилището и разходки на открито, чрез посрещане сутрин на животворните лъчи на слънцето, чрез съзерцаване на звездите и месеца (луната) вечер, чрез ежедневен труд и усилване на вярата, чрез слушане на празничните проповеди в храмовете.

Погребването на мъртъвците се извършвало само вечер на определени места извън селището. Внасянето на мъртъвците в храма било забранено, тъй като тялото на мъртвеца принадлежи на Силата на Разрушението. Погребването на мъртвеца ставало без присъствието на свещенослужител. Един от старейшините придружавал мъртвия заедно с приятелите и почитателите му. Мъртвецът бил полаган в гроба, увит само в плащ без украшения. Върху гроба поставяли каменна плоча, на която били написани името и датите на раждане и смърт на покойника. На погребението се забранявало присъствието на жени и непълнолетни. Близките на покойника можели да посетят гроба му на третия ден след погребението. Всеки празничен ден (неделя) през следващите 40 дни на гроба се отправяли молитви към Силата на Сътворението да пресели духа на мъртвеца в тялото на някое дете, което се очаквало да се роди сред близките. Не се позволявало носенето на траур за умрелия.

В общината съществувало специално помещение, в което били отделяни заразноболните. Там те били лекувани от лечители.

Робството в общината било забранено.

Управление на общините

Общиарията се е управлявала от един първостарейшина и от старейшини – до 12 на брой, в зависимост от броя на жителите. Те били избирани за срок от пет години. При избора гласували всички мъже и жени, които са пълнолетни членове на общиарията. Свещенослужители не можело да бъдат избирани за старейшини.

Първостарейшините на всички общиарии образували народен събор. Народният събор избирал всенародния първостарейшина, който живеел в централната община, наричана “главно селище”. Всенародните първостарейшини образували всеземен събор, който на всеки пет години избирал всеземночовечески първостарейшина. Основните задължения на всички първостарейшини били да се грижат за справедлива размяна на стоките между общините и да полагат грижи за усъвършенстване на човешкия живот на земята. Първостарейшините били длъжни да ограничават проявите на Силата на Разрушението и да създават условия за изява на Силата на Сътворението.

Всеки човек, в когото се е въплътила Силата на Разрушението, бил считан за опасен за общиарията или за неин враг. За прояви на Силата на Разрушението са се считали следните действия:

Недостатъчна вяра и проява на съмнения по отношение на учението.
Постъпките, с които се нарушава спокойният живот на общината.
Използването на чуждия човешки труд за лична облага.
Склонността към заграбване или присвояване на чужди вещи.
Нарушаването на спокойствието на чуждите семейства.
Склонността към лъжа и клевета.
Склонността към оскърбяване и нападане на хора.
Склонността да убиваш себеподобните си или други живи същества.
Месоядството и употребата на опияняващи питиета.
Изнасилването.
Проявата на пол през непълнолетие или към непълнолетни.
Нарушаване на храмовия ред.

Извършителят на някое от изброените престъпления бил изключван от общината, а ако е непълнолетен, можел да загуби правото си да стане неин член. При първо провинение извършителят бил изключван за три дни, но ако се признае за виновен след този срок и обещае, че няма да се провини отново, се опрощавал от първостарийшината на общината. При повторно провинение извършителят се изключвал за седем дни. При трето провинение виновникът се изключвал завинаги от общината. Временно изключените били затваряни в специално помещение за размисъл, където им давали само хляб и вода. Убийците били наказвани веднага чрез изгонване от общината или били завързвани голи за дърво далеко от селището. Ако някой си позволявал да отвърже осъден, го наказвали по същия начин. Най-строги били наказанията за проява на пол от свещенослужител.

На членовете на общините не било позволено да водят войни.

На членовете на общините не се разрешавало яденето на месо. Позволявало се убиването на животни само при самозащита или ако са вредни за общината. Това действие не се наказвало, тъй като се смятало, че във вредното животно се е вселила Силата на Разрушението.

На членовете на общината не се разрешавало пиенето на алкохол. Опияняването на богомилите трябвало да бъде „от мириса на цветята и тревите по полетата, от въздуха, от надземните синкавини, от полските и горски зеленини, от бистротата на водата, от слънчевия изгрев и залез, от месеца и звездите, от плодовете на труда, от децата в семейството, от проповедите в храма, от всяко творение на земята и във Всемира, което е плод на Силата на Сътворението”.

Според богомилите скръбта била измислена от Силата на Разрушението, за да попречи на човека да твори. Собствеността също била създадена от Силата на Разрушението, за да разделя хората, племената и народите и да ги кара да воюват помежду си. За център на движението във Всемира богомилите определяли Слънцето, тъй като то е носител на мощната начална сила на Силата на Сътворението.

Последователите на богомилското учение имали своя йерархия, която се състояла от 4 степени:

Оглашени – тези, които са приели учението със силна вяра.
Верни – напреднали в учението. Всеки верен бил водач (покровител) на група оглашени.
Избрани, наричани също „презвитери” – напреднали в учението верни, които са положили клетва. Те носели печат на лявата си ръка с името на Иисус Христос и имали право да проповядват на събрания и да извършват богослужения.
Чисти (съвършени) – наричани също “посветени”. Това са епископите или апостолите на Богомилството. Обличали се в черни раса, носели равностранен кръст на гърдите и пръстен със символи на показалеца на лявата си ръка.

На преданите на учението се е препоръчвал безбрачен живот. Сред народа в популярна форма богомилството се разпространявало от верните и избраните. В богомилските храмове имало празници, наречени „малки и големи ритуали”. Практикували се и четири церемонии, които били във връзка с четирите елемента, от които се състои светът – земя и огън (действащи), въздух и вода (уравновесяващи). Най-разпространената книга, описваща учението им, се състояла от две части: „Мировъзрение”, в която е представено сътворението на света в 36 етапа, които били обединени в 4 глави, и „Учение за живота”, съставено от 36 повели, също групирани в 4 глави.

Според учението на богомилите съществуват две главни божества: Бог на доброто (Творческата сила – Ра) и Бог на злото (Разрушителната сила – Зо). Те не бивало да се представят в човешки или други образи.

В своите общини богомилите изграждали молитвени домове, наречени по-късно храмове. По вид и по устройство те били като другите християнски църкви, но без икони и без украшения. Храмови служби се извършвали само в празнични дни. Свещенослужителите били мъже или жени монаси, на които е забранено да създават семейство и задължително трябвало да останат девствени през целия си живот. Позволявало се богослужение и в домовете на съмишленици. Богомилските свещенослужители носели тъмночервено облекло. Те не признавали християнския кръст за свещен символ, тъй като на него бил разпънат Божият Син и не почитали иконите, твърдейки, че Бог не може да има рисуван образ. Богомилските храмове били скромни и без украса, тъй като в новозаветните книги е казано, че Бог не обитава ръкотворни храмове (Деяния VІІІ, 48), а небесата. Богомилите не признавали православните църкви. Молели се навсякъде. Имали следните основни молитви: след ставане от сън, преди започване на работа, преди храна, след храна, след свършване на работа, преди лягане, празнична молитва преди тръгване към храма и молитва, когато камбаната бие за смъртен случай. Всички молитви са започвали с “Отче наш”.

Една от основните догми на богомилското учение е следната: “Началото бе мъртва точка, а първичност бяха Силата на Сътворението и Силата на Разрушението”. Чрез тази догма се изразявала идеята за вечната борба във Всемира и в самия човек между съзидателната сила и разрушителната сила. Богомилите почитали Иисус като Син Божи и човековдъхновител. Те твърдели, че на Силата на Сътворението не бива да се придава човешки или животински облик. Според богомилите първично е било женското начало (творческото), защото жената е създадена от Силата на Сътворението. Според тях адът и раят съществуват тук на земята – адът, това е човечеството, разделено на господари и роби, а раят е когато хората живеят в общини, основани на принципите на братството, мира, правдата, любовта и равенството. Върху китката на дясната си ръка богомилските водачи татуирали две пресечени под прав ъгъл елипси. Елипсата, която е по продължение на ръката, символизира творческата сила, а напречната – силата на разрушението.

Една от основните доктрини в богомилското учение била идеята за изчистване или неразвиване на разрушителните сили и за развиване само на творческите и съзидателните сили. По този начин, според тях, можело да се постигне чистота (съвършенство) в човека и в обществото.

Символи

Слънцето е един от символите на богомилите. Най-често било представяно като стилизирана роза – централен диск с шест кръгчета около него, наричана “Слънчева роза”. Тя напомняла за модела на Слънчевата система – в средата е Слънцето, а около него са шестте видими планети. Има паметници, на които слънчевата роза е затворена в окръжност, което символизира астрономическото единство на Слънчевата система. Знакът се среща най-вече по надгробни паметници и по медальони.

Друг символ, използван от богомилите, е кръст с равни отсечки, наричан “Слънчев кръст”. Според някои изследователи той има връзка с вярването на древните българи, че равнобедреният кръст е символ на тяхната връзка с Бог. Според други „Слънчевият кръст” е стилизирана човешка фигура. Австрийският професор Херберт Фишер в изследванията си, посветени на изображенията по богомилските надгробни паметници, доказва хелиоцентричните представи на богомилите. Има символи, в които Слънцето ясно е показано като център на космическо движение. Професор Фернан Ниел, изследвайки богомилския замък в Монсегюр, установил връзка между архитектурата на замъка и различни положения на Слънцето през деня и през четирите годишни времена. В разположението на прозорците и процепите, оставени в крепостните стени, е отразена закономерността на траекторията на Слънцето по небесния свод.

Календар

Богомилите ползвали свой календар, в който годината се деляла на 10 месеца. Всеки месец съдържал 36 дни, а всяка „седмица” имала 6 дни със следните имена: понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и неделя. Всеки шести ден (неделята) е бил празник. Празнуването в делничен ден било забранено. На празничните дни се споделяла и възхвалявала извършената съзидателна работа и добрите дела през изминалите пет работни дни. Обикновената година се състояла от 360 дни плюс 5 отделни дни, които били посветени на Силата на Сътворението. Денем се организирали тържества с игри и песни в нейна чест. Нощните веселия били забранени. Жертвоприношения в името на Силата на Сътворението не се допускали. На всяка четвърта година отделните дни били 6, от които последният ден се определял за омилостивяване на Силата на Разрушението. В жертва се принасяло най-старото дърво в околността на богомилската община. Дървото се изгаряло, а в огъня се хвърляли стари покривки за глава, стари дрехи и всичко, което е засегнато от Силата на Разрушението през изминалите години. Нощта се прекарвала в бдение, за да не се настани в дома Силата на Разрушението.

Богомилската година съдържала 10 месеца, като всеки месец се състоял от 36 дни – колкото са етапите на сътворяването на света. Всеки месец имал свое име и покровител:

месец: божество-покровител:

Яр Ар (земята)

Фиар Шо (водата)

Мар Му (слънцето)

Рар Ко (зачатието)

Юар Йо (трудът)

Аврар Хо (горещините)

Севар Цо (плодът)

Окар Ри (беритбата)

Ноар Со (пазарите)

Декар За (веселието)

Всеки месец съдържал 6 „седмици”.

За начало на летоброенето в богомилския календар се считало раждането на Иисус Христос, когото те определяли за най-големия противник на Силата на Разрушението и почитали като вдъхновител на хората.

(коментар)