БЪЛГАРИ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ЮЖЕН СИБИР

През XIХ и ХХ век в Южен Сибир са открити много находки (селища, погребални комплекси, надписи и др.), които дават информация за живота на общностите, населявали района след ІІІ хил.пр.Хр. Значителна част от разкритията са направени в котловините по горното течение на р. Енисей, най-вече в Минусинската долина. Подобни находки са намерени в Южен Урал и по поречието на реките Тола, Орхон, Селенга, Онон, Борзя, Аргун, Керулан, а също и около Куча, Тарим и Хуанхъ, намиращи се в Централна Азия. Откритията в Южен Сибир са наречени от руските учени “археологически култури” и най-често са кръщавани на селищата, край които са направени. Представяме ви кратко описание на тези археологически култури, които са свързани с разселванията на български общности на територията на Южен Сибир.

Афанасиева археологическа култура

На около 800 км западно от езерото Байкал, в района на р. Горен Енисей, се намират Афанасиевските планини (карта). В края на III хил.пр.Хр. там се заселили племена, описани по-късно от китайските хронисти като „народа динлин” или „народа туоло”. „Дин-лин”, „тин-лин” и „туо-ло” са форми в китайския език за произнасяне и изписване на думата „дуло”. „Народът динлин” в буквален превод означава „народът на Дуло”. Честа практика е хронистите в древността да наричат цели племена и общности по името на владетелския род, който ги управлява.

Динлините били различни от завареното местно население. От направените антропологически изследвания е установено, че заселниците принадлежат към бялата раса. Причините, поради които динлините са се изселили от старите си земи, не са изяснени. Археологическите разкопки показват, че динлините са дошли в Южен Сибир с развита култура от уседнал тип. Освен обичайните предмети от обработен камък и кост, новото население ползвало и сечива от бронз. Различни били и погребалните им могили – част от тях покрити с плочести камъни, а други – иззидани от камък с оформена подземна камера. В южната част на камерата били полагани телата на починалите, а в северната – даровете. Голяма част от даровете били добре изработени обли и остродънни глинени съдове, в долната част на които имало рисунки и различни знаци. Някои от съдовете са с вместимост 200 литра. Открити са земеделски сечива, игли, огърлици, остриета на стрели. Проучени са 18 некропола. В някои от тях са погребани над 60 души. Основни отрасли на стопанството на динлините са били земеделието и животновъдството. От занаятите най-разпространени били кожарството, обработката на кост и на дърво, дърворезбата, изработването на каменни сечива, рудодобивът, леярството и изработването на бронзови предмети. Много разпространено било грънчарството. Освен каменните оръжия са намерени бронзови ножове, накити, токи, игли и др.

Значителен брой предмети от бита на динлините сочат, че те са преселници от района на Централна Азия. Намерените в Минусинската низина и в Афанасиевата планина археологически находки и некрополи са идентични с разкритията в планината Тян Шан и около реките Куча и Тарим. Тук през 70-те години на ХХ век са открити няколкостотин напълно съхранени мумии, които принадлежат на бялата раса. Близостта между находките от двата района сочи, че динлините по всяка вероятност са преселници от Тян Шан и намиращата се на юг от нея Таримска низина.

Андроновска археологическа култура

Андроновската култура е датирана между 1700 и 1000 г.пр.Хр. и е разположена в огромен район – от езерото Байкал, низината на река Тарим, част от Сибир до Каспийско море и поречието на Днестър. Наречена е на селището Андроново, което се намира на около 100 км северозападно от днешния град Красноярск. Историците наричат населението на този обширен район по различни начини – скити, сармати, динлини. Разселвания на племена от Андроновската археологическа култура се срещат и до средното течение на р. Дунав.

Народите от тази култура са развъждали опитомени говеда, камили, коне и са отглеждали стада от овце и елени. През първото хилядолетие пр. Хр. конете като ездитни и впрегатни животни навлизали все повече във военния и стопанския живот на динлините, като чрез селекция били създавани все по-благородни породи. В некрополите са намерени добре изработени юзди и други конски принадлежности. Все повече се използвали бронзовите оръжия и сечива. Утвърдил се уседналият начин на живот. Като погребални дарове в некрополите са открити бронзови съдове, мотики, върхове на стрели, накити, съдове, блюда. Масово се отглеждали подобрени сортове пшеница, която се съхранявала в големи глинени делви. Развито било и тъкачеството. При разкопките са открити и множество станове, боядисани вълнени тъкани и плетива. Като приемственост от предходната Афанасиева култура, широко се разпространило грънчарството – най-вече плоскодънната керамика.

Некрополите на Андроновската и Афанасиевата археологически култури са изградени по един и същ начин. Населението на двете култури е идентично, с малки изменения (развитие) на черепите.

Карасукска археологическа култура

Началото й е датирано около 1000 г.пр.Хр., когато от Източна Азия започнало нашествието на монголоидните народи, които постепенно завладели част от териториите на скитите, сарматите и динлините. Така наречената Карасукска археологическа култура се е развила в днешна Монголия, Казахстан, Сибир и в Южен Алтай. Характерно за тази култура е развитието на номадското животновъдство. Постепенно територията й се е разширила към Северен Китай и част от Ценртална Азия. Използван бил друг тип трупополагане. В гробните ями мъртвите били полагани в каменни саркофази. До тях имало бронзови предмети и глинени съдове с месо.

В началото на I хил.пр.Хр. монголоидните народи преживели демографски взрив и постепенно изместили от Централна Азия значителна част от населението, принадлежащо към бялата раса. Освен частичното смесване между двете раси, започнало и взаимно влияние между техните култури. Под натиска на монголоидните народи част от скитите се преселили в земите на Източна Европа.

Постиженията на Карасукската археологическа култура са послужили за основа на развитието на т.нар. Тагарска археологечиска култура, датирана от VIII до II в.пр.Хр. и наречена на езерото Тагар, намиращо се в Минусинската низина. Характерна е със затихване на междуплеменните размирици, спиране на нашествието на монголите, китайците, тюрките и тунгхузите и развиване на поливното земеделие и на леярското изкуство. Откритите археологически паметници доказват, че динлините създали и отглеждали елитни породи домашни животни и сеели устойчиви сортове пшеница, просо и ечемик. Особено нараснала ролята на опитомения кон. Около притоците на реките Енисей, Туба, Ое, Тес и Ерба са открити останки от мащабни напоителни системи, които осигурявали вода за напояване чрез канали до 30 км от централните водоизточници. Погребалните комплекси показват значително имуществено разслоение в населението. Надгробните могили имат характерен връх в северната си част, високи са около 2 м и са с диаметър от 4 до 6 м. Особено интересни са Салбикската, Айбатската и Назаровската могили, които са с височина 12 м, обиколка 260 м и имат формата на пирамиди. Изградени са от пръст и големи каменни блокове, някои от които тежат до 40 тона. Във вътрешността им са открити между 100 и 110 скелета. Находките от тези некрополи дават информация и за медицинските познания на динлините – открити са символични и лечебни черепни трепанации и технология за мумифициране. Върху лицата на някои мъртъвци са поставени оцветени маски.

Описаните четири археологически култури обхващат периода от около 2400 г.пр.Хр. до II в.пр.Хр. Анализът на тяхното културно и обществено развитие води до следните изводи:

Въпреки съседството и войните с монголоидната раса (китайци, монголци, тунхгузи, тюрки) антропологичният облик на населението е сравнително добре запазен.
Липсват резки промени в начина на живот вследствие на външна агресия.
Имущественото разслоение е все по-значително.
Запазена е многовековна традиция в развитието на култура, която е в постоянен стремеж към усъвършенстване.
Налице е изключителна прилика със скитските народи.
Развитието на материалната култура, особено през III и II в.пр.Хр., е позволило да се създаде общество с вътрешностопански и политически живот.

По време на проучения период (приблизително от ХХІV до ІІ в.пр.Хр.) в района се появили трайни държавни обединения на етнически и на федеративен принцип. Едно от тези обединения, създадено като федерация от племена и народи, е образувано с активното участие на българите, които населявали централната част на съюзната територия. Владетелят носел титлата „кан”, а племенният съюз бил наричан „каганат”. Територията на федерацията значително се разрастнала при кан Мотун (карта) от владетелски род Дуло (живял от 234 до 174 г.пр.Хр.). През 198 г.пр.Хр. кан Мотун победил китайската армия, пленил император Лиу Панг и поставил Китай във васална зависимост за около 200 години. Според китайски писмени източници Мотун е поел управлението на каганата през 208 г.пр.Хр. от баща си кан Тюмен.

Ташчикска археологическа култура

Датирана е от II в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр. и е наречена на р.Ташчик (на около 150 км югозападно от гр. Абакан). Културата има следните координати: на североизток около 400 км от р. Ташчик – до гр. Красноярск, на север и северозапад около 500 км от р. Ташчик – до големите днешни градове Томск и Новосибирск, на югозапад около 450 км от р. Ташчик – до гр. Барнаул. Характерно за населението на Ташчикската археологическа култура е усвояването и усъвършенстването на леярските технологии и най-вече откриването на чугунената сплав.

Развитието на Ташчикската археологическа култура съвпада с масираните нападения през І век сл.Хр. на китайската армия, обединена с монголците, тюрките и тунхгузите, които завладели източния дял на каганата (по-подробно описание на събитията има в тема „Прародина”). Живеещите предимно в централната част на федерацията български племена се преселили на запад и създали своя самостоятелна държава. На изоставените от тях територии се заселили тюрки и тунгхузи. Сравнително малка част от старото население (принадлежащо към бялата раса) останало в Централна Азия и Южен Сибир и се смесило с китайците, монголците, тюрките и тунхгузите.

В историческата наука това огромно придвижване на племена и народи от Централна Азия на запад към Европейския континент, което започнало в началото на ІІ век и достигнало апогея си в средата на IV век, е наречено „Великото преселение на народите”.

Археологическите култури в Южен Сибир са значими в исторически план със своите постижения. При създаването и развитието на тези култури са участвали и представители на български родове и племена, наричани най-често от хронистите с общото название „динлини”, които в края на ІІІ хил.пр.Хр. се заселили в Южен Сибир.

Приблизително по едно и също историческо време български общности са населявали три различни района в Азия:

Планините Памир, Хиндукуш и низините на запад от тях.
Долината на река Тарим и части от планините около нея – Тян Шан и Кунлун.
Отделни райони от Южен Сибир.

Фактът, че български общности са живеели в три района на Азия и са участвали в създаването и развитието на различни култури и държавни формации, често води до разногласия у съвременните изследователи и историци във връзка с произхода и прародината на древните българи.