ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ КАНОВЕ

През 1866 г. руският учен А. Попов описвал съставните части на т.нар. „хронографи” – сборници с преводи от гръцки на българославянски език. От текста на компилацията с библейско съдържание “Елински и римски летописец” той успял да обособи отделна хроника, в която са изредени имената на князе и са дадени съответните данни за тях: име, години на управление, род, година и месец на възкачване на престола. Тази хроника е наречена от хърватския историк Фр. Рачки през 1870 г. „Именник на българските князе”, но в съвременната историческа наука вече се възприе названието „Именник на българските канове”.

До момента са открити три преписа на „Именника“:

1. „Уваров” (от края на ХV век) – съхранява се в Държавния исторически музей на Русия (Москва) под № Увар. 1334 (10) (Факсимиле № 1)
2. „Московски” (от началото на ХVІ век) – съхранява се в Държавния исторически музей на Русия (Москва) в Синодалната сбирка под № Син. 280
3. „Погодинов” (от ХVІ век) – съхранява се в Публичната библиотека “М. Н. Салтиков-Шчедрин” в Санкт Петербург в сбирката на М. Погодин под № 1437

Езикът, на който са написани тези преписи, е българославянски, но в неговата руска редакция. За по-голяма яснота предлагаме един новобългарски обобщен и дословен превод:

Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

Гостун, наместник бидейки, 2 години. Родът му Ерми, а годината му дохс твирем.

Курт 60 години държа. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Безмер 3 години. А родът на този Дуло, а годината му шегор вечем.

Тези петима князе държаха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега.

Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем.

Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му теку читем.

Твирем 28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем.

Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом.

Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, тоест Вихтун.

Винех 7 години. А родът му Укил, а годината му имен шегор алем.

Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този бе вместо друг.

Умор 40 дни. Родът му Укил, а неговата е дилом тутом.

Оригиналът на „Именника на българските канове“ е съставен не по-рано от 60-те години на VІІІ век и в първоначалния си вид е представлявал цялостна владетелска хроника. Бил е изписан върху камък, като за целта най-вероятно е използван гръцкият език, който бил ползван за административни нужди в България до 893 година. В края на ІХ или началото на Х век (но не по-късно от 912 година) Именникът бил преведен на наскоро въведения в България нов официален държавен език – българославянския (създаден от Константин Философ и Методий) – и в този си вид бил вмъкнат в някои от писаните по онова време сборници с религиозно и хронологическо съдържание. Векове по-късно – през ХV век – само част от този Именник е намерила място в редовете на компилацията “Елински и римски летописец” и така достига и до нас. Интересен е фактът, че списъкът на българските канове е поместен непосредствено след имената на асирийските владетели.

Когато разглеждаме проблема за летобройната система, използвана в „Именника на българските канове“, трябва да се отчете фактът, че тя е основана на 12-годишния циклов календар, използван от българите до приемане на християнската религия през 864 година, а в някои случаи и след това (виж статия „Древен български календар”).

Що се отнася до хронологизацията на владетелите, намерили място в редовете на „Именника“, то първият от владетелите, изредени в „Именника“ – Авитохол – явно е епонимна личност. Авитохол е произхождал от владетелския род Дуло и е създателят на първата българска държава на територията на Европа, повеждайки българите от долините край планината Имеон и заселвайки ги в земите на запад от река Итил (дн. Волга) и на север от планината Кавказ (карта). Началото на това преселение е било смятано от средновековните българи и за начало на тяхната държавност, поради което с него е започнат и „Именникът на българските канове“. Годината, в която е станало това събитие, е спорна (141, 153 или 165), но при всички случаи тя трябва да се търси някъде около средата на ІІ век сл.Хр. Тогава започва и “Епохата Авитохол”, която продължила триста години, и е свързана с утвърждаването на българите в новите им земи и с изграждането на държава, която в последствие ще бъде наричана от хронистите с името „Стара Велика България”.

Вторият владетел, отбелязан в „Именника на българските канове“ – Ирник, подобно на Авитохол също е бил от владетелския род на Дуло и също е личност – епоним. От историческите извори знаем, че той е трети син на кан Атила. Според Именника Ирник е роден в четвъртия месец (т.е. в края на м. март – първите две трети на м. април по Грегорианския календар) на 441 година, а когато умира баща му Атила през 453 г., той е бил все още дете. През шейсетте години на V век неговият по-голям брат и върховен хунорски владетел Денгизих го обявил за съвладетел в Хунорската империя и му дал да управлява част от империята, заселена основно с българи (за това е оказало влияние обстоятелството, че и по майка Ирник е бил българин). Ирник се възползвал от прякото си владичество над българите и обединил по-голямата част от тях. През 467 година брат му Денгизих паднал убит и управляваната от него Хунорска империя започнала да се разпада. Ирник успял да вдъхнови за нов живот Стара Велика България. Това негово дело оставило дълбока диря в историческата памет на народа му и го превърнало, по подобие на Авитохол, в епоним на цял един период от време. Епохата на Ирник (карта) продължила 150 години и завършила едва в края на VІ век, т.е. дълго след неговата собствена физическа смърт.

След информацията за Ирник в Именника на българските канове е посочено името на Гостун, произхождащ от рода Ерми, явно близък на владетелския род Дуло. Гостун е управлявал в качеството си на наместник в продължение на 2 години и 1 месец, като се започне от година дохс, м. твирем (т.е. година – глиган, четвърти месец), което ще рече, че той е поел длъжността си през м. март – април 591 година и е предал престола на навършилия пълнолетие законен кана сюбиги през м. април – май 593 година.

Поелият властта кана сюбиги е отбелязан в Именника като Курт. Всъщност това е един от най-великите български владетел от рода Дуло – Кубрат. През втората половина на своето управление – около 632 година – той успял да отхвърли зависимостта от аварския хан и да върне Стара Велика България на политическата карта на тогавашна Европа като независима държава. Според „Именника“ Кубрат е стоял на престола точно 60 години, т.е. от м. април – май 593 г. до м. април – май 653 г.

Петият владетел от Именника на българските канове е Безмер. По произход е бил от рода Дуло и е управлявал българите в продължение на 3 години – от м. април – май 653 г. до 656 г. Той също ни е добре известен от историческите извори, като за него знаем, че е носил името Баян или Батбаян и че в качеството си на най-голям син на Кубрат е поел канския престол след смъртта на своя именит баща. По време на неговото управление обаче Стара Велика България претърпяла сериозни организационни промени, които довели до разпадането й като цялостен държавен организъм. Именно това събитие явно е смятано от ранносредновековните българи за прелом в тяхната история, поради което в Именника на българските канове е вмъкната и специална добавка, отнасяща се до него. В тази добавка е направен паралел между отвъддунавската българска държавност и българската държавност от отсамната страна на реката. При внимателното четене на този паралел в него се откриват два пласта – езически и християнски, като всеки от тях явно е преследвал определена цел. С езическия пласт е отбелязано преминаването на народа (или на част от него) през голяма река, като символ на едно ново начало. Авторът на християнския пласт явно е искал да направи аналог с еврейската история от Библията и по-конкретно с бягството от Египет, завладяването на територии южно от р. Дунав се сравнява с преминаването на Червено море, а Аспарух играе ролята на Мойсей.

Кан Аспарух (наречен в документа Исперих) е утвърден в „Именника на българските канове“ не просто като основоположник на една нова държава – отсамдунавска България, но и като пряк носител на държавните традиции на Стара Велика България. Поради това и годините му на управление обхващат не само периода, през който той е държал канския престол в България на юг от р. Дунав, но и времето, когато е бил самостоятелен владетел на север от тази река, както и това, когато е съвладетелствал в Стара Велика България – първо на своя баща Кубрат, а после и на по-големия си брат Баян. Според Именника Аспарух е бил български владетел от м. януари 644 г. до към есента на 704 г., т.е. приблизително около 61 години.

Тервел е името на следващия владетел от Именника на българските канове. Той също е бил от рода Дуло и е управлявал българите от м. февруари – март 695 г. до към края на 715 г. През първите девет години от този 21- годишен период явно е съвладетелствал на предшественика си Аспарух, който по всяка вероятност е и негов баща.

След Тервел канският престол на Дунавска България е бил поет от поредния представител на рода Дуло в нашата история – Твирем. Този Твирем, според „Именника на българските канове“, е властвал от м. май – юни 703 г. до 731 г. От 703 г. до 704 г. е бил втори съвладетел на Аспарух (първи е бил Тервел), от 704 до 715 г. съответно е съвладетел на Тервел и едва след 715 г. е бил провъзгласен за кана сюбиги на българите, като е останал такъв до своята смърт през 731 г.

Наследникът на Твирем – Севар – е отбелязан в „Именника на българските канове“ като последен представител на рода Дуло, стоящ начело на дунавските българи. Севар е съвладетелствал на Твирем от м. ноември – декември 721 г. до 731 г., след което в продължение на повече от пет години е бил и български кана сюбиги. През м. март – април 737 г. обаче срещу него бил извършен държавен преврат. Той, а с него и целият му род, били свалени от власт и слезли от политическата сцена на ранносредновековна България.

В основата на тези драматични събития стоял Кормисош. За него в „Именника на българските канове“ е посочено, че е „изменил рода Дулов”. От това пояснение личи, че значимостта и преломният характер на извършените от него промени са били осъзнавани от съвременниците му и те не са пропуснали да отбележат това. Кормисош управлявал от м. март – април 737 г. до първото полугодие на 754 г. и поставил началото на нова владетелска династия в Дунавска България – тази на рода Вокил (Укил).

Приемникът на Кормисош и съответно втори представител на рода Вокил (Укил) се е наричал Винех. Той поел властта над българите през м. януари 754 г. и я държал около седем години – до м. декември 760 г. Винех станал жертва на поредния държавен преврат в България, извършен този път от Телец – по всяка вероятност кавхан на самия Винех.

Кан Телец, от своя страна, макар да е отнел престола от една нелегитимна династия, е останал в съзнанието на своите съвременници, по подобие на Кормисош, в ролята на узурпатор – съставителят на „Именника изрично подчертава за него“, че и той е бил вместо друг. Телец е произхождал от рода Угаин и е управлявал дунавските българи от м. декември 760 г. до към втората половина на 763 г., т.е. около три години. И той изгубил властта по начина, чрез който я е взел – в резултат на дворцов преврат.

Извършител на този трети по ред за по-малко от четвърт век държавен преврат е бил Сабин. Той обаче, макар и да е властвал в България повече от година – някъде от втората половина на 763 г. до към м. февруари 765 г., не е намерил място в „Именника на българските канове“. Причината за това е отбелязана в други извори – в края на своето управление избягал в Константинопол, където се оставил на милостта и закрилата на тогавашния ромейски император.

Поради това в „Именника на българските канове“ след информацията за Телец следва тази за наследника на Сабин – Умор, чрез който династията на рода Укил се върнала на власт през м. февруари 765 г. Умор е стоял на престола в Плиска едва 40 дни. Според свидетелствата на ромейски автори от епохата той станал поредна жертва на дестабилизацията в българския вътрешнополитически живот, която настъпила след свалянето на рода Дуло, извършено от Кормисош.

„Именникът на българските канове“ или поне тази част от него, която е достигнала до нас, не е една обикновена владетелска хроника. С митологичното си начало, с обобщението, играещо ролята на мост между отвъддунавска и отсамдунавска България, с добавените пояснения след информацията за двама от владетелите, както и с умишлено пропуснатото име на трети, смятан явно за недостоен, „Именникът“ отразява идеологическата доктрина на ранносредновековните българи и вярата им в свещения и неприкосновен характер на тяхната държава.