КАН БОРИС

Борис (от българската дума барс, баръс – тигър) е син на кан Пресиян. Кан Борис поел управлението на България в момент, в който противоречията между главните християнски центрове Рим и Константинопол се изострили още повече. Тези държави в Европа, които вече били приели християнската религия като официална, започнали да водят все по-чести завоевателни войни срещу народите с други религии под предлог, че трябва да ги покръстят. В България християнството било познато отдавна, дори някои от кановете били християни. Имало е опит от кан Горд да се въведе христовата вяра като официална, но идеята срещнала сериозен отпор от големите български родове, тъй като християнството разделяло властта в държавата на две и не позволявало изповядването на други религии.

В средата на IX в. в България били разпространени няколко основни религии – тангризмът, юдаизмът, християнството и ислямът. Почитани били и други богове, а някои от големите родове имали свои духовни практики. Кан Борис I бил изправен пред вземането на съдбоносно решение за бъдещето на България. На юг и северозапад канството граничело с християнски държави, на изток с племена, които били на път да се покръстят, а на север били хазарите (единственият народ, освен самите евреи, който е приел юдаизма). Пред кан Борис съществували възможностите да приеме за държавна религия юдаизма, християнството, исляма или България да остане държава с много религии.

Кан Борис взел историческо решение, което променило съдбата на българите.

През 852 г. български пратеници известили крал Лудвиг Немски за желанието на кан Борис да потвърди приятелските връзки с Немското кралство и да поднови мирния договор, сключен от кан Пресиян през 845 г. В същото време великоморавският княз Ростислав се опитал да води все по-самостоятелна политика. Кан Борис го подкрепил, което послужило за повод на войските на Лудвиг Немски да нападнат България от северозапад. Същевременно хърватският владетел Терпимир нападнал България от запад. Кан Борис загубил двете войни и се принудил да сключи мир с хърватите и франките. През 855 г. влязъл в съюз със сърбите срещу Византия, с намерение да спре зачестилите ромейски нападения в Тракия. Конфликтите с Византия накарали кан Борис да започне преговори с Лудвиг Немски за приемане на християнството от немското духовенство. През 60-те години на IХ век в Югоизточна Европа се извършило ново прегрупиране на силите, като се оформили два основни военно-политически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия – Византия и Великоморавия. През 863 г. немско-българските войски започнали война срещу Великоморавия и постигнали значителен успех. Синът на кан Борис – Балг Омер Расате  – претърпял поражение в Сърбия и попаднал в плен на славяните, заедно с 12 велики боили. Кан Борис I поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси и пленниците били освободени. Това време съвпада с мисията на Константин и Методий във Великоморавия, която освен просветителски и религиозен има и политически характер.

През лятото на 863 г. българските земи били сполетени от тежки природни бедствия – суша, глад и няколко силни земетресения. Катаклизмите отслабили охраната по границите, от което веднага се възползвали византийците. Техните войски нахлули в Югоизточна Тракия по суша и по море. Предприетият поход бил по-скоро демонстрация на сила и след като кан Борис поискал мир, пратениците му веднага били приети в Константинопол, където византийците поставили своето искане – да покръстят българите. В Константинопол били информирани за преговорите, които кан Борис водел с Лудвиг Немски за покръстване на българите от немски духовници. Византийците не можели да допуснат България да попадне под влиянието на римската църква, затова в договора за мир имало едно единствено условие – българите да бъдат покръстени от византийски духовници.

През есента на 865 г. (според някои историци събитието е през 866, а според други 863 г.) в Плиска пристигнала византийска духовна мисия, водена от епископ, който покръстил кан Борис и му дал християнското име Михаил, тъй като кръстник му бил самият император Михаил III. Освен кана на тази тайна церемония били покръстени семейството му и няколко боили. През пролетта на следващата година византийски духовници започнали масово да покръстват българския народ (коментар). Интересна версия за покръстването на кан Борис е описана в моравски и чешки източници, а също и от Охридския епископ Теофилакт. Според тях българският кан и семейството му са приели християнството от братята Константин и Методий по време на Брегалнишката им мисия.

Надеждата, че с приемането на християнската религия България ще бъде приобщена към водещите в културно и политическо отношение империи, подтикнала кан Борис да пренебрегне мисълта за последиците от всички драстични промени, които новата държавна религия ще въведе в живота и бита на народа, чийто корен е в изповядваната от хилядолетия вяра в бог Тангра. Тайната церемония при покръстването на кан Борис е била извършена без да е дадено време на повечето от болярите и на народа да осъзнаят предимствата на новата вяра. Приемането на християнството като нов духовен импулс е било необходимо за сродяване на българите с обкръжението им на Европейския континент. Новата религия давала шанс на българите да запазят ключовата си роля в Югоизточна Европа.

Християнската религия изисквала установяване на нова празнична система, основана на чужд календар. Налагали се промени на вътрешните семейни взаимовръзки, традиционната родова уредба трябвало да бъде заменена с друга система на управление. Християнската религия не предлагала възможност за постепенно преминаване към нейната обредност, а изисквала рязка промяна след нейното приемане. Ситуацията се усложнявала и от факта, че това била религията на Византия – най-големия враг на Българската държава. Голяма част от българите осъзнавали, че покръстването неизбежно води до подчиняване на църквата кръстителка, а това е явна форма на зависимост. Налагало се да бъдат унищожени всички светилища на старата вяра. Сред част от българите всичко това породило негативни настроения. Голяма част от българските родове отказали да приемат християнската религия. През 865 г. представители на десет комитата и на част от бългаската аристокрация пристигнали в столицата Плиска. Те се опитали да убедят княз Борис І да се откаже от своето намерение и го обвинили, че е “дал лош закон и е отстъпил от бащината си чест и слава”. В историята това събитие е наречено “бунтът на петдесет и двамата боили”. Княз Борис I заповядал боилите да бъдат екзекутирани, след което изпратил армия, която безмилостно избила семействата им. Някои съвременни историци смятат, че избиването на почти половината от българските аристократи и на техните родове е нанесло тежък удар върху силата на българската държава.

Покръстването било една от големите крачки за приобщаването на българите към европейската цивилизация, но въпреки това до края на дните си княз Борис І се измъчвал от съмнението за моралната цена на това решение. Това си проличава и в един от въпросите към папа Николай І, в който князът пита дали разправата с боилите не минала границата на християнското смирение.

Непосредствено след приемането на християнството като държавна религия, възникнала необходимостта от самостоятелна българска църква, която по някакъв начин да бъде контролирана и управлявана от княз Борис I. Това се оказало сериозен проблем, тъй като служителите на новосъздадената църква, предимно гърци и арменци, покръствайки българите, засилили византийското политическо влияние в България.

През 889 г. княз Борис I се оттеглил от властта, приел монашески сан и предал престола на първородния си син Балг Омер (Владимир) Расате (889 – 893). Балг Омер Расате съдействал за възстановяването на старите български традиции и религии и започнал открито да преследва християните, дори затворил архиепископ Йосиф – глава на българската църква. През 893 г. княз Борис I напуснал манастира, събрал верните си боляри, обявил сина си за “незрящ” (има дори твърдения, че го е ослепил), свалил го от престола и го затворил в тъмница. През 893 г. княз Борис I свикал общонароден събор, какъвто обичай имало при извънредни обстоятелства. На този събор са взети няколко важни за бъдещето на България решения. Първото е свързано с промяна във властта – за български владетел бил обявен третият син на княз Борис І – Симеон, който за целта бил освободен от монашески обет. Второто решение е свързано с обявяване на Велики Преслав за нова столица на България. Третото решение обявило българославянския език за държавен и богослужебен. Този език бил създаден от Константин и Методий на базата на българския и на едно от наречията на славяните, живеещи около гр. Солун. На него те превели свещените християнски книги, необходими за богослуженията в новите храмове. С решението на общонародния събор през 893 г. България става първата страна в християнска Европа, която приема за официален и за църковен общоговоримия народен език.

Създаване на независима Българска християнска църква

Княз Борис I се обърнал към византийския патриарх Фотий с молба да му отговори кога и как България може да се сдобие със своя църква. Патриарх Фотий не дал конкретен отговор, но подробно обяснил, че влизайки в християнското владетелско семейство, в което византийският император е “баща”, на княз Борис I му се отрежда мястото на „покорен син”. Тази зависимост не допаднала на българския владетел, затова през август 866 г. княз Борис I изпратил делегация до папа Николай I със 115 въпроса относно промените в бита, нравите и вярата на покръстените българи и специално питане за устройството на бъдещата българска църква. Отговорите на папата били старателно подготвени от опитния канонист и историк Анастасий Библиотекар. Подобна делегация била изпратена и до Лудвиг Немски. През ноември 866 г. римските пратеници предали на българския княз отговорите на папа Николай І, в един от които подробно се разяснявал редът за ръкополагане на епископи, архиепископи и патриарх на българската църква. След пристигането на римската духовна мисия, Княз Борис I разпоредил да се прекрати дейността на византийските свещеници и наредил те да напуснат страната. Изгонването на константинополското духовенство подразнило император Михаил ІІІ. Той остро осъдил поведението на Римската църква и свикал събор през лятото на 867 г, на който папа Николай І бил анатемосан и обявен за антихрист и еретик. Това било първото официално разцепление между източноправославната и римокатолическата църква. Княз Борис І поканил римски духовници, които да покръстят българите. В резултат на това службите в българските църкви започнали да се извършват на латински език, вместо на гръцки.

През септември 867 г. Михаил III бил убит от най-близкия си помощник Василий, който под покровителството на императора направил кариера от коняр до негов пръв помощник. Новият император Василий I изпъдил патриарх Фотий и го заместил с Игнатий. Същия месец в Рим умрял папа Николай I, което дало възможност за промяна във взаимоотношенията между двете църкви. През 870 г. в Константинопол бил свикан голям църковен събор, на който двете църкви се помирили. След приключването на редовните заседания, през февруари 870 г. в Константинопол пристигнали пратеници на българския княз, начело с ичиргу боила Стасис, кан багатура Сондоке и кан таркана Илия, а по-късно към тях се присъединил и завърналият се от Рим кавхан Петър. Патриарх Игнатий съобщил на пратениците, че на събора са решили българската църква да бъде обявена за архиепископия и да бъде подчинена на константинополския патриарх. Наскоро след това в Плиска пристигнал ръкоположеният от патриарх Игнатий архиепископ Йосиф. В България били създадени седем епархии: Доростолска, Плъвдивска, Средечка, Охридска, Брегалнишка, Моравска и Провадийска (Овечка). Същевременно се започнали строежи на храмове и манастири по цялата българска земя. Започнала и подготовката на български клир, който да замени гръцкия. Съдбата на българския народ и държава завинаги се свързали с източноправославната общност.

В годината на Преславския събор (893 г.) в България вече е имало ученици на Константин и Методий, подготвени за духовници. Новият владетел княз Симеон I създал отлични условия за обучаване на български духовници и за развитието на християнската култура. Княз Борис I отново се оттеглил в манастир и според християнската традиция се отдал на размисли и молитви за опрощаване на греховете, които е извършил за благото на държавата и народа си. Княз Борис I починал на 2 май 907 година. Българската църква го канонизирала за светец – признание за един от великите български държавници (карта).