КАН ИРНИК

След смъртта на кан Атила през 453 г., обединената армия на Западна Европа успяла да нанесе значителни загуби на неговия наследник, сина му Елак. Самият Елак загинал през 454 г. в битката при р. Недао в Панония. Престола наследил любимият син на Атила – Ирник, който още по времето на баща си бил назначен за съвладетел и управител на централната част (ордоса) на държавата. Един от по-големите братя на Ирник – Денгизих (водач на западното крило на държавата за периода 454 – 469 г.), настоявал да се възобнови войната с Византия, но кан Ирник считал, че е по-важно да се справят с въстаналите народи от източния дял на империята. Въпреки несъгласието на Ирник, през 466 г. Денгизих навлязъл с подчинените си войски в територията на Византия, но през 469 г. той бил победен в Тракия и обезглавен, а главата му била отнесена в Константинопол като трофей.

През периода 470 – 475 г. обединението на хунорите окончателно се разпаднало, като част от народите поели по собствен път на развитие.

Кан Ирник запазил управлението на източния дял на империята и на централната част, която била заселена основно с български племена (карта). В състава на държавата, управлявана от кан Ирник и наричана от някои автори Велика България, влизали следните племена и народи: кутригури, оногундури (оногури), утигури, котраги, себери, кушани, уличи, кимери, агачири, ердимичи, есегели, вархиони, ермихиони, хони, алани.

Кан Ирник произлизал от владетелския род Дуло, а водеща роля в България имали големите родове Вокил, Ермиар, Чдар, Харко. За да подсигури мира на източните граници, кан Ирник изпратил посланици до управляващата Северен Китай династия Вей и сключил мирен договор с тях.

По време на неговото управление част от кутригурите се заселили в Малка Скития (днешна Добруджа). Столица на България по времето на кан Ирник бил град Учула, наричан често „Златния град”, (местонахождението му все още не е уточнено). Ирник управлявал до 485 година. Наследници на кан Ирник са синът му Друра, внукът му Татра, кан Болах, който в някои византийски източници е наричан кан Бел.

В „Именника на българските владетели” Ирник се свързва със 150-годишен период от съществуването на Българската държава, наречен в историята „епоха на Ирник”. Към края на V век част от племената – гепидите, славините, антите и акацирите – се отделили от държавата и поели собствен път на развитие.

Около 490 г. българите подновили нападенията си срещу Източната Римска империя. В отговор на това византийската дипломация се опитала да всее раздор между отделните областни владетели и племенни князе.

През 517 г. българите предприели голям наказателен поход срещу Византия и опустошили почти всичките нейни владения на Балканския п-в, след което сключили споразумение за мир и се оттеглили.

Около 530 г. българският владетел кан Горд приел християнската вяра, като кръстник му бил самият император Юстиниян I (527 – 565). Кан Горд се опитал да наложи християнската вяра на поданиците си, но това довело до бунт, Горд бил убит и неговото място заел брат му Мугел.

През VI в. в земите на юг от Дунав започнали да се заселват славяни. Постепенно те трайно се установили в западната част на Балканския полуостров. През 558 г. българска войска, предвождана от Забер (от рода на кутригурите) стигнала до стените на столицата на Византия – Константинопол. Император Юстиниян I започнал преговори с владетеля на българите – кан Сандилх, и успял да сключи мир с него. Приблизително по същото време едно от ханствата в периферните източни територии на Българската държава – тюркското, се разрастнало да такава степен, че се отделило от управителите на тази област. През 558 г., под предводителството на хан Бумин от рода Асиан, тюрките основали своя държава, наречена Тюркски хаганат. Под натиска на тюрките племената на аварите, съставени основно от жоужани (населявали северозападните райони на Централна Азия), се придвижили на запад през 557 – 558 година. В средата на VІ век аварите убедили живеещите на север от Кавказ барсили, савири и завендери да признаят властта им и да се присъединят към тях. Създавайки своя държава (хаганат), аварите станали най-опасния враг на България откъм изток. Нападенията им заварили българите неподготвени за съпротива и по този начин Българската държава загубила част от своите източни територии.

В същото време Тюркският хаганат претърпял бързо развитие, разширявайки територията си на юг до Персия, а на югоизток до бреговете на Каспийско море. Около 565 г. тюрките завладели част от източната територия на България, без да засегнат централната част на държавата (ордоса). Към 580 г. българите възстановили чрез войни властта си над земите край северните брегове на Каспийско море и на север от главния хребет на Кавказ.

В резултат на дългите и изтощителни войни с аварите и тюрките през втората половина на VІ век българите загубили източния дял на своята държава.

В основния състав на България по това време влизали: кутригури, утигури, ултизури, уйгури, оногундури (оногури), вуругунди, сарагури и др.