КОНСТАНТИН И МЕТОДИЙ

Братята Константин и Методий са родени в град Солун в семейството на благородник. Баща им се казвал Лъв, изпълнявал длъжността друнгарий (висш военачалник) и бил пръв по ранг след стратега на Солунската област. Майка им се наричала Мария и по произход била от славяните, живеещи около Солун. За дядо им по бащина линия се знае, че е преселник от България, който според един от биографите на двамата братя „е изпаднал в немилост пред владетеля, на когото е служил”. Според някои автори става въпрос за придворен от обкръжението на кан Кардам (777 – 802). Други данни за родословието на Константин и Методий сочат, че те са внуци на кан Сабин (765 – 766), който след сериозни разногласия с българските боили потърсил убежище през 766 г. при византийския император Константин V. Все още сред историците има разногласия за родословието на двамата братя, но в последните години все по-убедително се налага тезата за българския им произход.

Константин е роден през 827 г., а Методий бил с около 10 години по-голям от него. В някои чешки източници двамата братя се споменават с имената Църхо и Страхота. Братята израснали и се образовали при много добри условия. Въпреки че по бащина линия били внуци на български аристократ, по култура, религия и обществена позиция били византийци, затова по-малкият приел името Константин още в ранна възраст. След смъртта на баща им Константин отишъл да учи в Константинопол, а Страхота бил назначен за управител на една от близките до Солун области, населена със славяни. Не след дълго Страхота напуснал административната си служба, приел името Методий и станал монах, а по-късно игумен на манастира “Полихрон”, намиращ се в Мала Азия.

Константин още като дете проявил изключителни дарби и затова през 842 г. бил изпратен да учи в прочутата Магнаурска школа. В това уникално учебно заведение се изучавали т. нар. “седем свободни изкуства” – диалектика, граматика, риторика, аритметика, астрономия, геометрия и музика, а също теология и философия. Учители в Магнаурската школа били известни учени и мъдреци не само от Византия, но и от други държави – например философи от Багдад преподавали на учениците източни учения и практики. Така Константин се запознал с учението на брахманите, с техния език и с тяхната азбука (няколко знака от която ще използва по-късно при съставянето на глаголицата). В Магнаурската школа учител и наставник на Константин бил Фотий – писател, учен и църковен деятел, а по-късно и патриарх на Византия. Сред преподавателите бил и Лъв Математик – известен изобретател на механични съоръжения. На 17 години Константин вече имал свободен достъп до висшите среди в императорския двор, а три години след това бил назначен за главен библиотекар в патриаршеската библиотека към храма “Света София”, секретар на патриарха и преподавател по философия в Магнаурската школа. Константин се прочул със своите знания и заради своята мъдрост бил наречен Константин Философ. Постепенно императорът започнал да му възлага важни дипломатически мисии. Една от първите отговорни задачи била мисията му при сарацините (така по него време наричали арабите) по покана на халифа Матусалим. Там Константин Философ водил диспути с мюсюлманските имами (свещеници) и защитил блестящо християнското учение, без да засегне тяхната вяра. По време на тази мисия той успял да уреди и някои дипломатически въпроси между Византия и сарацините. Константин Философ се прочул със своите ораторски способности.

В периода 855 – 860 г. Константин Философ посетил няколко пъти България, където имал контакти с кан Борис във връзка с покръстването на 54 000 българи, живеещи по поречието на р. Брегалница. Има данни, че по време на срещите си с кан Борис са водили преговори и за покръстването на българския владетел. По време на Брегалнишката мисия Константин Философ значително обогатил знанията си по български език.

През 859 – 860 г. по инициатива на патриарх Фотий била организирана мисия в Хазарския хаганат. Изпълнявайки своята религиозна и политическа, задача двамата братя престояли повече от година на Кримския полуостров. Там имали възможност да се запознаят с традициите и културата на българите оногури (оногундури), които по него време населявали полуострова и земите по долното течение на р. Волга. Една от задачите, които император Михаил ІІІ поставил на Константин Философ и Методий, била да покръстят местното население, за да може районът постепенно да бъде отделен от Хазарския хаганат и превърнат в епископство на Византия. Хазарският хан, който изповядвал еврейската религия юдаизъм, след като научил, че образовани мисионери проповядват християнската вяра сред населението, поканил двамата братя в столицата си – град Итил. Там организирал двудневен религиозен диспут, на който присъствали мюсюлмани, юдаисти и тангристи. По време на диспута Константин Философ се проявил като отличен оратор, познавач на религиите и защитник на християнството. Двамата братя спечелили възхищението на хазарския хан и той им позволил да продължат своята мисия.

На кримския полуостров, в град Херсон, Константин Философ и Методий открили мощите на папа Св. Климент Римски. Двамата братя взели със себе си тленните останки и по-късно – през 867 г.– ги предали в Рим на папа Адриан II.

През 862 г. кан Борис сключил договор с крал Лудвиг Немски, след което войските на България и на Германската империя нападнали Великоморавия и си поделили нейната територия. Така югоизточната част на Великоморавия станала временно българска територия. Кан Борис започнал преговори с крал Лудвиг за приемане на християнството от немски духовници, които по това време провеждали просветна дейност в Моравия. През 862 г. князът на моравските славяни Ростислав се обърнал с молба към византийския император Михаил III да изпрати в Моравия мисионери, които да проповядват християнството на разбираем за народа език. Михаил III и патриарх Фотий знаели, че кан Борис преговаря едновременно с тях и с крал Лудвиг за своето покръстване, затова решили, че молбата на княз Ростислав е удобен повод да разширят влиянието си сред славяните в България. Император Михаил III възложил на един от най-добрите полиглоти в империята – Константин Философ, да състави азбука и да преведе свещените книги на език, на който християнството може да се разпространява в България. За да се подготви за мисията, Константин Философ се оттеглил при брат си Методий в манастира „Полихрон“. Тук трябва да отбележим, че съставянето на една азбука е сложна задача, изискваща много време, сериозни познания и дълга подготовка. По всяка вероятност Константин Философ е започнал работа по създаването на нова писменост още след завръщането си от мисията при сарацините през 851 г., когато той се оттеглил в пълно усамотение в един от манастирите в Северозападна Мала Азия. След усилен труд към 855 – 856 г. двамата братя вече са били създали нова писменост, наречена “глаголица”. Съвременни анализи сочат, че при графичното съставяне на глаголицата Константин и Методий са използвали знаци от българското руническо писмо, магически символи и няколко букви от писмеността брахми (азбуката на езика санскрит). Знаците от глаголицата са подредени с дълбок логичен замисъл на съставящите я елементи. Освен това глаголицата отразявала в пълнота всички фонетични особености на българославянския език (коментар), създаден от Константин и Методий специално за нуждите на църковното богослужение. Значима част от уникалния труд на двамата братя е съставянето на граматика към новия език, което изисквало задълбочени познания за същността на българския и славянския езици. Следващата важна задача била преводите на Новия завет и богослужебната литература от гръцки на българославянски език. Константин, Методий и техните ученици превели свещените християнски книги, справяйки се с особено трудната задача да съставят нови думи с нови корени, които да пресъздадат сложните понятия от гръцките текстове. Преписването на богослужебната литература на глаголица било възложено на писари. Те подготвили достатъчно преписи, които да послужат по-късно за образци. По-късно ученици на двамата братя описват създаването на глаголицата по следния начин – Константин се отдал на пост и молитви и получил просветление – явил му се ангел, пратеник на Бога, и му помогнал при подреждането на буквите. Това събитие подсилвало убеждението за светостта на делото на двамата братя просветители. Към момента на възлагането на мисията при моравците през 862 г. Константин и Методий вече са били готови със съставянето на глаголицата, на българославянския език и с част от преводите на богослужебните книги.

В средата на 863 г. Константин, Методий и придружаващите ги ученици пристигнали във Велеград в Моравия. Там били създадени добри условия за работа, което им позволило за по-малко от година да обучат десетки ученици измежду местните хора. Двамата братя започнали да покръстват моравците и да проповядват християнското учение на новия език. Те обучили и писари, които да преписват богослужебната литература на глаголица. Двамата братя помагали на славяните да се освободят от езическите си вярвания и се грижели за правилното организиране на църквата. Просветителската дейност на Константин и Методий им създала много приятели сред местното население, но и много врагове в лицето на немските духовници. Обучението на новия църковен клир на глаголица и на нов богослужебен език предизвикало остра реакция на католиците, които твърдели, че светото писание може да се разпространява само на трите свещени езика – еврейски, гръцки и латински. Засегнати били и политическите интереси на германската империя. Немските духовници започнали да преследват учениците на Константин и Методий, обявили тяхното дело за “еретическо” и се оплакали на папа Николай I, който поканил двамата просветители в Рим, за да защитят делата си и да уредят възникналите противоречия. По същото време княз Ростислав, провеждайки все по-самостоятелна политика, успял да отдели Моравското княжество от България. Преследванията на Константин, Методий и техните ученици ставали все по-жестоки и нетърпими, затова братята взели решение да отидат в Рим и да защитят своето дело пред папата. На път за Рим Константин и Методий се отбили в Панония, където били приети от княз Коцел. За около шест месеца те обучили близо 50 ученици и ги оставили като свои заместници, за да продължат делото им в Панония.

На път за Рим през 867 г. братята се отбили във Венеция, където по това време заседавал местен църковен събор. Участниците в събора били привърженици на триезичието и устроили публичен диспут, чиято цел била да оспорят правото на двамата просветители да разпространяват Божието слово на „несвещен” език. Константин Философ защитил делото си и водил научно и исторически обоснован диспут, в който, благодарение на познанията си и на ораторските си качества, успял да защити правото на другите народи да изповядват християнската вяра на своя език. Венецианският спор се смята за един от най-важните диспути в защита на новата писменост и език, чието право на съществуване било доказано по неоспорим начин.

В Рим Константин Философ и Методий пристигнали в края на 867 г. Посращнал ги новият папа Адриан II, който демонстрирал своето добро отношение. Пред него братята представили своите искания: да се допусне употребата на българославянския език в богослужението; част от учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници; на един от братята да бъде даден епископски сан; двамата братя да управляват моравската и панонската църкви самостоятелно (без намесата на германското духовенство) и да бъдат подчинени директно на папата. Константин Философ и Методий предали на папа Адриан II мощите на Св. Климент Римски, които открили на Кримския полуостров по време на хазарската си мисия.

Папа Адриан II удовлетворил всички искания на братята, като поставил едно условие – в църквите евангелието да се чете първо на латински, а след това на българославянски език. Катедралите “Света Марина” и “Свети Петър” били първите римски църкви, в които били отслужени литургии на новия език. Папа Адриан ІІ благословил новата азбука и език, а също и просветителската мисия на Константин и Методий на специална литургия в храма „Св. апостол Петър”.

В началото на 869 г. здравословното състояние на Константин Философ рязко се влошило. Уморителните пътувания, работата по преводите, обучението на нови ученици и напрегнатата борба с немското духовенство изтощили Константин. Петдесет дни преди смъртта си той приел монашеската схима (обет за строго аскетичен монашески живот) и духовното име Кирил. В житието на Константин-Кирил Философ, съставено от неговия ученик Климент Охридски, е написано, че малко преди смъртта си Кирил заръчал на Методий и на учениците си да защитават и разпространяват новия език и писменост. На 14 февруари 869 г. Констатин-Кирил умира в Рим на 42-годишна възраст. Той бил тържествено погребан в Рим, а тялото му било положено в църквата, посветена на св. Климент Римски.

През 870 г. Методий бил ръкоположен за архиепископ на Панония, а през 873 г. за архиепископ на Моравия и Словашко. В тези княжества той развил широка просветна дейност, която засилила омразата на немските духовници към него. Новият княз на Моравия – Светополк, който бил под силното влияние на немските епископи, съдействал Методий да бъде свален от длъжност и заточен в един баварски манастир, където престоял две години и половина. Новият папа Йоан VІІІ активно се намесил и принудил баварските епископи да освободят Методий. Той бил възстановен на длъжност при условие да не проповядва сред славяните на новия език, който папата определил като „варварски”. Преследванията срещу Методий и учениците му в Моравия не престанали. През 882 г. Методий посетил император Василий І в Константинопол. На връщане към епископията си Методий се срещнал лично с княз Борис І, с когото преговаряли за създаване на български клир и за приемане на новата писменост и език.

На 6 юни 885 г. Методий починал в Моравската столица Велеград, посочвайки за свой заместник моравеца Горазд. Епископ Вихинт, който бил главният вдъхновител и организатор на гоненията срещу Методий, усилено провеждал политиката на немските феодали и на част от римските кардинали. Вихинт успял да издейства от папата отстраняването на епископ Горазд и своето назначаване на най-високата църковна длъжност в Моравия. След заемането на длъжността, епископ Вихинт и неговите привърженици наредили учениците на Константин-Кирил и Методий да бъдат прогонени. Част от тях били затворени в тъмница, други били продадени в робство, а трети – прокудени извън страната. За няколко месеца граденото с години дело на братята просветители било унищожено. Римската църква наложила като богослужебен език латинския, което постепенно приобщило западните славяни към латиноезичната европейска култура.

След смъртта на Методий, папа Стефан V отменил решенията на своите предшественици Адриан ІІ и Йоан VІІІ, които признали новата писменост и език за свещени, и обявил делото на двамата братя за еретическо.

Един от най-близките сътрудници на Константин-Кирил и Методий – Климент Велички, повел към България част от техните ученици. През 886 г. Климент, Наум и Ангеларий били приети в Плиска от княз Борис I с почести и уважение. Българският княз търсел начин да отдалечи страната от византийското влияние, което нараствало чрез употребата на гръцкия език в българските църкви. В лицето на едни от най-добрите ученици на братята княз Борис I видял добрата възможност сред новопокръстеното население в България да се проповядва на българославянския език, приемлив и разбираем за всички поданици на държавата. Учениците и техните водачи били удобно настанени в столицата и след дълги беседи с княза били начертани пътищата на просветителската им дейност. Било решено Наум да организира книжовна школа в Плиска, а Климент да отиде в Македония (тогава българска територия), в областта Кутмичевица. Главни центрове на дейността на Климент станали градовете Охрид, Девол и Главница. Климент се заел с голямо усърдие да просвети българите и за седем години успял да обучи около 3 500 ученици, много от които приели духовен сан, станали свещеници и продължили обучението из цялата страна. През 894 г., по искане на княз Симеон, Климент бил ръкоположен за епископ на югозападните български земи. Климент умира на 27 юли 916 г. и бил погребан в църквата на манастира „Св. Пантелеймон“. Едно житие на Климент Охридски, написано през 1234 г., дава основание на някои автори да твърдят, че Климент е измислил нова азбука и в чест на своя учител я нарекъл “кирилица”. Направените през последните години археологически проучвания в Плиска и с. Равна показват, че кирилицата е създадена в района на Преславския книжовен център и е вторично възприета в югозападните български земи. Тези открития изясняват един съществен исторически факт – мястото на появата на новата азбука, наречена „кирилица”. Създателите на кирилицата остават неизвестни за историята, но по всяка вероятност са сред най-активните дейци на Преславската книжовна школа. При съставянето на кирилицата са ползвани някои гръцки букви, а за специфичните звукове от българославянския език са взети знаци от глаголицата и от българското руническо писмо. Кирилицата, която по форма и начертание била много по-лесна за усвояване и за писане от глаголицата, постепенно се разпространила на територията на цяла България.

Ангеларий умира наскоро след пристигането си и не оставил трайна следа в старобългарската книжнина. Важна мисия е имал презвитер Наум като активен сътрудник на княз Симеон в Преславския книжовен център. Основната дейност на Наум се състояла в обучение на писари и в преводи на богослужебна литература. Известни са и негови съчинения, в които са разкрити оригинални послания, след разчитането на вписания в тях акростих.

Заради техните заслуги българската църква канонизирала Климент и Наум и ги почита с имената св. Климент Охридски и св. Наум Мизийски.

В края на IХ в. на територията на България били създадени няколко големи просветителски центъра, в които се положили основите на старобългарската книжнина. В тези центрове били обучени писари и свещеници, които чрез християнската литература успешно разпространили българославянския език из цялата страна. Благодарение на общите усилия на държавници и просветители, българославянският език се утвърдил не само като говорим, но и като книжовен и богослужебен. В България бил създаден собствен духовен клир, който трайно свързал църквата с културните, езиковите и националните интереси на българското общество.