КУЛТУРА НА БЪЛГАРИТЕ

В тази статия са описани основните елементи, които формират културния облик на българите в техния предхристиянски период – държавното устройство, военното дело, науката, религията и стопанството (земеделие, животновъдство, занаяти и търговия).

Участието на древните българи в създаването и управлението на различни племенни съюзи и обединения в Централна Азия е развило техния усет за държавност. Доказателство за техните умения да организират и ръководят общности е фактът, че българите са имали своя самостоятелна държава в Европа още в средата на II век, а в определен исторически период на Европейския континент е имало три държави с име България. Две от тях – Дунавска и Волжка България – са съществували едновременно почти 600 години. В Азия българите са създали и управлявали няколко държави – Бактрия (съществувала от края на ІІ хил.пр.Хр. до края на І в.сл.Хр.) и Кушанската империя (от І до ІV век). Български племена и представители на владетелския род Дуло са участвали и в създаването на Хунорската империя, съставена на федеративен принцип от 24 племена и народности.

 

Държавно устройство  Българите от предхристиянския си период са имали своя терминология и названия за различните държавни постове. Начело на държавата стоял КАНА СЮВИГИ (КАНАС ЮВИГИ, КАНА СУБИГИ), което означава “от Бога поставен Кан”. Той е упражнявал трите най-важни власти – бил е едновременно държавен глава, върховен жрец и главнокомандващ на българската армия. Най-често владетелят бил наричан с титлата „Кан”. Неговият наследник носел титлата КАНАР ТИКИН.

Пръв помощник и съветник на Кана, негов съвладетел и заместник, бил КАВХАНЪТ. Той командвал почетното ляво крило на войската и отговарял за реда в държавата. Имало и два вида съвладетели – старши и младши.

ИЧИРГУ БОИЛЪТ (ЧАРГУ БИЛЯ, ЧАРГУ БОИЛА) оглавявал делегациите за водене на преговори с други държави. По време на война той командвал дясното крило на войската.

Населението на държавата се е деляло на три съсловия – боили, багаини и обикновено население.

Боили (думата „боил” произлиза от корена „бала”, който при шумерите означава велможа, господар, а на санскрит – сила, мощ) са всички държавни големци, благородници и аристократи. Думата БОИЛ се е употребявала и като съставна част на някои сложни думи, където придава значение на “главен”, “върховен”. Канът управлявал с помощта на Съвета на боилите, съставен от най-влиятелните благородници.

Други важни държавни длъжности са:

ТАРКАН – съдия

ЖУПАН – управител на област

ЗЕРА ТАРКАН – специален пратеник на владетеля

ОЛГУ ТАРКАН – определя и измерва границите на владенията и на държавата

КАЛУ ТАРКАН – следи за правилното сключване на сделки и договори

БОИЛА ТАРКАН – велик съдия. Тази длъжност е била заемана обикновено от втория син на владетеля

 

Според начина на живот на преобладаващата част от населението, държавите в древността условно могат да бъдат разделени на два вида – „подвижни” и „уседнали”.

„Подвижна” наричаме тази държава, в която по-голямата част от населението се занимава с животновъдство и за да могат да се изхранват огромните стада, се е налагало животновъдите често да се придвижват в нови райони. В историческата наука е прието тези държави да бъдат наричани “номадски”. През последните години се наложи преосмисляне на термина „номадска държава”, тъй като “номади” могат да бъдат наричани само семейства, малки родове или племена, които, за да осигуряват храна на животните си, често се местят на нови пасища.

Обикновено всяка държава има четири основни групи от население – аристократи (управляващи); администрация и армия; търговци, занаятчии и строители; животновъди, земеделци и работници. Тези четири социални групи се наричат “класи” или „касти”. От тях “номади” могат да бъдат само животновъдите, докато класите на търговците, администраторите и аристократите живеят в постоянни жилища, градове или крепости.

В подвижната държава гъстотата на населението е малка. Основната административна единица е родът, който чрез родово право управлява семействата, включени в него. Всички родове се подчиняват на законите на държавата. Подвижната държава също има своя определена територия. Придвижването на животновъдите и стадата става основно в рамките на границите на държавата.

„Уседнала” наричаме тази държава, в която по-голямата част от населението се занимава със занаяти, земеделие, търговия, строителство, управление и други дейности, които не изискват периодично преселване. Семействата и родовете, които отглеждат многобройни стада от животни, са по-малко. В уседналите държави гъстотата на населението е по-голяма. Повечето хора живеят в постоянни села и градове. В уседналите държави има постоянни териториални единици като общини, околии, окръзи, области. Те са с установени граници и заемат точно определени територии от държавата.

Военно дело  Държавата на българите не би могла да съществува без своята добре обучена, въоръжена и организирана армия. Във войската влизали всички физически здрави и боеспособни мъже, а в критични ситуации и младите жени. Българската армия била предимно конна. Това осигурявало голямо предимство, тъй като конят е бил най-доброто и бързо средство за придвижване по суша. Имало два вида конница – лека и тежка. Леката била въоръжена с големи лъкове, пики и аркани. Въоръжението на тежката конница се състояло от саби, бойни топори и копия, като конете и ездачите били покрити с ризници от желязо и плъст. До ІІІ век българите били единственият народ в Европа, който ползвал стремена, саби и плетени ризници. В българската войска имало и тежки, обковани с желязо впрягове.

Армията се деляла на ляво крило, дясно крило и център. КАНЪТ бил върховен главнокомандващ. КАВХАНЪТ командвал лявото крило, а ИЧИРГУ БОИЛЪТ – дясното. Командирите на отделните войскови части се наричали БАГАИНИ („бага” означава част). За отделните родове войска те носели различни имена:

БИРИ БАГАИН – командир на леката конница

БАГАТУР БАГАИН – командир на тежката конница

СЕТИТ БАГАИН и ИЗИРГУ БАГАИН – командири на стрелците

ЮК БАГАИН – командир на обкованите с желязо впрягове и облечените с ризници конници

ХОНСАЛ – специални отряди от разузнавачи

 

Религия  Българите вярвали, че Всемирът (Вселената) се управлява от върховен бог, наречен ТАНГРА (ТЕНГРИ). Думата Тангра има две основни тълкувания:

  1. НЕБЕ – БОГ, от ТЬЕН-РА, където ТЬЕН означава НЕБЕ, а РА означава БОГ.
  2. Второто тълкуване на думата Тангра е НЕБЕ-ЧОВЕК-БОГ, където ТЬЕН означава НЕБЕ, НАК – ЧОВЕК и РА – БОГ. Чрез единството на тези три понятия – НЕБЕ, ЧОВЕК и БОГ – древните българи са изразявали вярванията си за хармонията и единството на света.

Българите вярвали, че съществува една управляваща сила – ОРЕНДА, която се проявява във всеки предмет, човек и животно. Когато извършвали жертвоприношения, те първо удушавали жертвата, за да се запази орендата, която се съдържа в кръвта. Жертвените животни били най-често кучета. Във връзка с вярването, че силата на орендата не бива да се разпилява чрез проливане на кръв, когато се налагало да бъде убиван български владетел или висш благородник, умъртвяването ставало по безкръвен път (най-често чрез удушаване с шнур). В историческата наука този ритуал е наречен “сакрално цареубийство”.

Освен върховния бог Тангра българите почитали и различни духове, наричани „алпове” – Бури е алп на победата, Чак (женски дух) е алп на домашното огнище, Ута е алп на дъжда, Самар е алп на плодородието, Ашна (женски дух) е алп на растенията, а Боян е алп на съкровищата.

Със свръхсила можели да бъдат изпълнени също така времето, отделните дни и часовете. Във връзка с това българите съблюдавали определени дни и часове, в които предприемали важни военни начинания, извършвали гадания и жертвоприношения.

Широко разпространен бил „тотемизмът” – вярвало се е, че отделни родове и някои животински видове са произлезли от общ прародител. Поради това българите почитали като покровители на рода вълка, тигъра, кучето, глигана и други животни.

Съществувала легенда, според която бог Тангра имал десет сина: Агиор, Тирас, Авар, Угин, Бизил, Т_р_на (цялото име не е съхранено), Хазар, Унур (Хунур), Болгар, Савир. На базата на тази легенда българите вярвали, че са преки потомци на бога. Знакът, с който отбелязвали своя божествен произход, бил равнобедреният кръст. Този знак бил използван в колобърската писменост, в българското руническо писмо, а по-късно е послужил за основа на първия знак от глаголическата писменост.

Българите определяли световните посоки като заставали с гръб към север. По този начин запад се пада вдясно, а изток вляво. Във връзка с това западното крило на държавата се е наричало също и дясно (онг, онгъл), а източното – ляво (сол). Този начин за определяне на посоките е обратен на общоприетия днес.

Българите си бръснели главите, като на върха оставяли дълъг кичур коса, който сплитали на плитка. Вярвали, че небесните (космическите) сили чрез плитката влизат в телата им и ги правят по-здрави физически и по-силни духом.

Древните българи почитали небесата и небесните светила Слънце и Луна, а така също и петте планети, които могат да се видят с невъоръжено око: Венера, Юпитер, Сатурн, Марс и Меркурий. Техни изображения се срещат на стотици места: върху свещени предмети; по стените на Плиска; по капаците на каменни саркофази; над входове на скални оброчища; по керемидите, с които били покривани дворци и храмове; върху бронзовата розета от Плиска. Главният жрец носел титлата КАНА БОИЛА КОЛОБЪР, а обикновените жреци били наричани КОЛОБРИ. Колобрите имали своя писменост и били носители не само на духовни, а и на научни знания.

Характерна за българите била тяхната религиозна толерантност. Изповядването на различни религии от населението не било проблем за вътрешното устройство на държавата.

 

Наука  Древните българи владеели математиката, геометрията и астрономията, без които по него време е било невъзможно ориентирането във времето и в пространството. Благодарение на тези науки те създали свой календар, който през 80-те години на ХХ век е изследван от комисия към ЮНЕСКО и е бил обявен за един от най-точните и практични календари в света. (виж статия „Древен български календар”)

В България е била развита и медицината. Освен обичайните опити да се лекуват най-разпространените болести са извършвани дори трепанации на черепа. Някои трепанации са били с лечебна цел, а други – символични, без да се пробива докрай костта. На благородниците е правена изкуствена деформация на черепа, като в детска възраст са поставяни специални затягащи превръзки на главата, които се носели в продължение на няколко месеца.

 

Строителство  За добрите строителни традиции на българите говори фактът, че навсякъде, където са създавали своя държава, те са изграждали градове, каменни крепости и дворци. Градовете били строени по план, с водоснабдяване, канализация и обществени бани. Градската част била обградена от каменни стени с квадров строеж и отбранителни кули, а извън стените правели защитен ров и насип. Строителите наричали „зъдчии”. Различните видове постройки имали свои названия:

КАНД, ЗИТКОИ, БОРИ – крепост, град

АУЛ, ХОН – дворец

СЪНЪ – крепостна кула

ОНГЪЛ – голям укрепен лагер

САРАКТ – граничен защитен район

 

Животновъдство  Основният поминък на българите е било животновъдството. Те отглеждали главно коне и говеда и по-малко овце, свине и птици. Овцете били отглеждани заради месото, заради кожите, от които изработвали дрехи, и заради вълната.

Анализът на костите от говеда на Балканския полуостров и Волжка България показва, че едрият рогат добитък на българите е принадлежал към вида “примигениус”, към който спада унгарското степно говедо и някои породи от западните райони на Централна Азия. По същите места се срещат и останки от овце – едра порода с архаровидни рога.

Най-силно е било развито коневъдството. Конете са ползвани за по-бързо придвижване и за военни действия. Определени породи са били отглеждани специално за военни, а други – за ловни или стопански цели. Конят е бил свещено животно, както личи от рисунки и изображения върху камък. Конска опашка, завързана на върха на дълго копие, била бойното знаме на българите. При специални случаи (например при погребенията на видни личности) са били правени жертвоприношения на коне.

По време на дълги военни походи българските воини се хранели със сушено месо (пастърма), което поставяли в специална кожена торба под седлото. Използвали са и други видове изсушени или консервирани меса. Кобилешкото мляко също се използвало за храна. Когато нямало нищо друго за ядене, воините пускали кръв от яремната вена и пиели прясна конска кръв. Този начин на хранене осигурявал изключителна бързина и подвижност за конницата. Основните отряди на армията били следвани от стада с резервни коне и кобили.

Българите отглеждали отделни табуни от различни породи бойни коне. Бойните коне били смятани за свещени и неприкосновени. В мирно време за бойните коне се грижели специални коняри, които поддържали формата им чрез ежедневни тренировки. Било забранено бойните коне да бъдат използвани за други цели. Българите използвали юздечка, стремена и шпори за направляване на движението на коня. Конете били подковани. При сражение били оборудвани с допълнителни амуниции. В снаряжението на коня имало торбички с концентриран фураж. При преодоляване на водни препятствия на седлото окачвали волски мехове, които надували с въздух. От лявата страна на седлото висял кожен колчан със стрели. За стрелба от кон се използвали специално изработени стрели, които се различавали от тези на пехотинците.

Всяка голяма военна единица е имала място, където били отглеждани и тренирани конете й. При мобилизация конникът се явявал със собствен кон, който яздел по време на поход. Получавал и един от специално обучените бойни коне. Българските воини провеждали редовни тренировки и били отлични ездачи. Конете били обучавани да бягат галоп, тръс и кариер, да прескачат високи препятствия и да преодоляват силно пресечени местности. Правели се прегледи на бойните коне и състезания, на които се демонстрирали уменията на ездачите.

Юрта  В езика на древните българи думата „юрта” имала три значения:

– Лесносглобяемо удобно жилище за едно или за няколко семейства

– Бързосглобяема палатка, която се използва по време на военни походи и обсаждане на градове и крепости

– Най-малката административна единица в държавата, която се състои от едно или няколко семейства. Ръководи се от “глава на юртата”, на когото всички членове се подчиняват

Жилищната юрта се е използвала основно от животновъдите. По своето устройство и конструкция тя представлява модел на Вселената. Теглото на семейната юрта е до 200 кг, диаметърът е 4 до 8 метра, височината в центъра може да достига до 5 метра (за големите юрти). Малка юрта може да се сглоби за един час. Конструкцията на една жилищна юрта се състои от 60 дървени ребра, носещи покривната част, вертикални дървени колове, които се забиват в земята и за тях се закрепат ребрата. Върху получената конструкция се монтират димното отверстие и вратата. От външната страна на юртата конструкцията се покрива с плъст, овчи, камилски или конски кожи, а отвътре обикновено с тъкани черги или килими. Отвътре юртата се подпира символично с два дървени “багана”, които имали следната форма Y . Вътрешната част на юртата представлявала “очовеченото пространство”. То се дели на две части – мъжка и женска. Вратата на юртата е винаги откъм юг, а почетното място е откъм север. Когато се седне на почетното място с лице на юг и гръб към север, дясната (западната) част е мъжката, а лявата (източната) – женската.

В центъра на юртата (под димния отвор) се намира огнището. Тъй като огънят и огнището са свещени, с тях са свързани много правила и забрани: огънят е символ на живота и не трябва да се гаси; камъните около огъня са връзката между предците и потомците, затова всяка сутрин върху тях се капват няколко капки мляко от сутрешния надой; категорично се забранява хвърлянето на вода в огъня (дори гасенето му чрез вода); в огъня не бива да се изхвърлят хранителни отпадъци, боклуци, мръсотии, особено коси и нокти; строго е забранено е да се плюе в огъня (смятало се е, че плюенето, горенето на коси и нокти са елементи от черната магия и могат да докарат нещастие или болест на човека, чиито са); гасенето на огъня води до нещастие или до разпадане на семейството, затова огънят не се гаси насила, а когато се налага да бъде угасен, се оставя да догори от само себе си. Съществуват специални обреди и ритуали, свързани с огъня – при преместване на юртата на ново място, при изпращане на старата и посрещане на новата година, при първото влизане на невястата в юртата на жениха и др.

Вратата, и особено прагът, имат особено важно значение, тъй като са границата между вътрешния (подредения, очовечения) и външния (неподредения, неочовечения) свят. При пресичане на прага гостът е длъжен да остави отвън оръжията си, да докосне с дясна ръка горния праг и да пожелае нещо добро на дома и на стопаните му. След като влезе, гостът тръгва от ляво надясно и заема подобаващото му се място. Стопанинът е длъжен да гарантира пълна безопасност на гостите си. През прага не бива да се разговаря и не бива да се подава ръка или предмет – смята се за неуважение към дома. Покойниците се изнасяли не през вратата, а откъм мъжката страна се повдигала част от решетката между забитите колове.

Димният отвор е мястото, откъдето не само излиза димът от огъня, но оттам най-често влизат духовете. Вътрешното пространство се дели на 12 части, съответно свързани с 12 месечния календар на българите. По посоката на слънчевия лъч се определя коя част на деня е.

В центъра на юртата има две подпори, които се наричат “багани”. Баганът е символ на връзката между земята и небето. Символизира също последователността във времето – минало, настояще и бъдеще. Понякога един от баганите се полага в гроба при умрелия като знак за връзката между живота и смъртта. С багана са свързани много обреди и ритуали – ако жената иска детето, което ражда, да е последно, се държи за багана; когато се родят близнаци, бащата прави малък нарез в основата на багана; ако почине някой от близнаците, от багана се отрязва едно от разклоненията, погребва се с детето, баганът се изхвърля и се поставя нов. Често се правели умалени копия на багани с резбована човешка фигура върху тях, които обикновено служели за семейни духове – пазители. Според една легенда първият шаман е получил клонка с формата на баган – Y от господаря на света.

В северния край на юртата се намирал семейният олтар и мястото на духа – пазител. Той може да е духът на огъня, на реката, на планината, на водата, на предците, на животното, което е покровител на рода (тотема) и др. Духът е изобразяван чрез фигурка от метал или дърво.

Разположението около юртата най-често е следното:

  1. юрта
  2. коневръз
  3. малка стопанска юрта
  4. кошара за животни
  5. бунище
  6. склад за сухи дърва
  7. каруца

 

 

Конструкцията и устройството на юртата отразявали представите на българите за устройството на Всемира. Хармонията между човека, небето и земята са били поддържани чрез система от вярвания, обреди, жертвоприношения и множество правила, спазването на които, според тях, е спомагало за по-доброто подреждане на света. Човекът играел решаваща роля за хармоничното подреждане на видимия и невидимия свят.