ПРАРОДИНА

В това изследване ви представяме три хипотези за произхода и прародината на древните българи.

Според първата хипотеза прародината на древните българи е в Централна Азия и е обхващала следната територия – долината на река Тарим, части от съседните планини Тян Шан, Кун Лун и Памир. За основа на хипотезата служат писмени източници на старокитайските хронисти Шицзи, Цянханшу, Бейши, Хоуханшу, Суйшу, Таншу и др. През ІV хилядолетие пр.Хр. българите постепенно се формирали като общност в долината на река Тарим и планините около нея. Климатът в низината по него време бил изключително благоприятен и това спомогнало за пренаселването на района. Наложило се да бъдат усвоявани нови територии или периодично да се разселват големи групи от хора в различни посоки. При всяко разселване основната част от населението обикновено оставала да живее на старите територии. Това осигурило възможност за разпространение и запазване на етноса, традициите и родовата структура на българските общности. През III хилядолетие пр.Хр. древните българи създали близки контакти с дравидите и арийците, които населявали съответно южните и северните територии на днешна Индия, и по него време били в начален стадий на държавообразуване.

През III хилядолетие пр.Хр. група от племена, сред които и българи, напуснали района на Тян Шан и река Тарим и се установили в Югоизточен Урал (карта). След заселването си те създали своя организирана общност с главен град Аркаим. Уседналият начин на живот им позволил да развият своя култура. Постепенно те разработили рудници за добив на медна руда и с получената мед задоволявали потребностите на Централна Азия от този жизненоважен метал.

През III хилядолетие пр.Хр. се случило събитие, което е от изключителна важност за развитието на човечеството. В района на Таримската низина за пръв път е бил опитомен и обязден конят. Всички съвременни породи коне произлизат чрез селекция от една древна порода, живяла в района на река Тарим. И до днес са запазени стада от тази порода, известна като кон на Пржевалски. Древните българи вероятно са участвали в опитомяването на коня, затова често са ги наричали “конен народ”. Обяздването и използването на коня позволило на племената от Централна Азия да се придвижват по-лесно и по-бързо на големи разстояния и улеснило завладяването на нови територии.

Приблизително по същото време (през III хилядолетие пр.Хр.), на югоизток от Таримската долина, княжеството Кхина (Чина) започнало да обединява съседни княжества и племена. Войните за територии между китайските княжества и другите народи от Централна Азия, сред които и българите, започнали да стават все по-чести. По това време китайците наричали всички некитайски народи с общото нарицателно име „Хун-Ну”, което по-късно историците превръщат в етноним. В други древни писмени източници (напр. Адхарва Веда) населението на Централна Азия е наречено „Хунга”. По този начин названията „хунори” и „хуни” добиват популярност и се използват и до днес в съвременната историческа наука.

В края на III хилядолетие пр.Хр. поради пренаселване, но по-вероятно поради природен катаклизъм, голяма част от племената и народите от Централна Азия се разселили на североизток, където през II хилядолетие пр.Хр. се обособили в две големи групи: източна, наречена Тунг-Ху (бъдещите тунгузи), и западна, наречена Хиунг-Ну (или Хси-Угнор). Основната част от българските племена влезли в състава на Хиунг-Ну.

Едни от най-известните градове на древните българи в Централна Азия са били Кашгар, Куча (Куша), Балгаш (днешен Балхаш), Фергана, Бугар, Чдар, Булгар-чаи, Балг (Балх). Териториите в Централна Азия, които са населявали българите в различни периоди от време, днес се намират в различни държави: източната територия на дн. Киргизстан; югоизточната част на дн. Казахстан; долината на река Тарим (днес Съндзянска автономна област, наричана доскоро Уйгурска – територия в Северозападен Китай); част от дн. Северна Индия; североизточната част на дн. Таджикистан и част от дн. Северен Афганистан.

Писмените сведения за обичаите, културата и общественото устройство на българите за периода от началото на II хилядолетие пр.Хр. до III век пр.Хр. са основно от китайски хронисти, които в края на III в.пр.Хр. описват българите като свои северозападни съседи с развито държавно устройство, собствен календар, развита медицина и агрономия, но най-често споменават тяхната силна и добре организирана армия. През средата на I хилядолетие пр.Хр. нападенията на българите станали все по-чести и по-опасни и китайците били принудени три пъти да местят столицата си на югоизток. През 213 г.пр.Хр. китайският император Чин Ши Хуанг Ти (означава “Първият император”) заповядал да бъдат изгорени голяма част от историческите ръкописи. По този начин била унищожена значителна информация за народите и събитията от Централна Азия.

Българите са споменати през 541 г.пр.Хр. в китайски летописи като БУ или БУ-ДЗИОНГ (“българите от запад”, “българите чужденци”) и са представени като един от съставните народи на силна империя, наричана КАГАНАТ. През II в.пр.Хр. в китайски хроники е описан народът ПО-ЛЕ (един от начините, по който китайците са произнасяли думата “българи”), който стоял начело на западното крило (Онга) на каганата. В друго упоменаване българите са наречени ПУ-КУ, което е китайски вариант за изговор на думата БУ-ГУ, БУЛ-ГАР, БЪЛ-ГАР. Китайската писменост не предава точното звучене на думите, тъй като е йероглифна, а не фонетична; освен това китайците не могат да произнасят някои звучни съгласни. Друга особеност на китайския език е, че той е съставен от едносрични думи, поради което трудно се възпроизвеждат многосрични думи и често се пропуска последната сричка. Ето защо в китайските хроники думата БЪЛГАРИ се записва най-често като ПО-ЛЕ или ПУ-КУ.

Няма данни българите да са ползвали своя азбука през този период. Археолозите са открили няколко десетки знака, които са ползвани от българите по-скоро като символно писмо, наричано понякога “руническа писменост”. Тези знаци имат не само звукова, а и смислова стойност. Голяма част от тези знаци са били ползвани като магически, астрономически и календарни символи, като родови знаци, а някои от тях се превръщат във фигури от везбената орнаментика.

През III в.пр.Хр. нападенията на българите, обединени във федерация с други племена и народи, станали толкова чести и опасни, че китайският император Чин Ши Хуанг Ти заповядал да се построи по цялата северна граница на Китай дълбок окоп с широк насип. По този начин е поставено началото на строежа на Великата китайска стена.

През III и II в.пр.Хр. държавата на българите достигнала голямо могъщество и разцвет. По време на управлението на кан Мотун (живял от 234 до 174 г.пр.Хр.) каганатът бил в зенита на своята мощ и заемал огромна територия: на север до езерото Байкал, на юг до Ордоското плато, на изток до река Лиао (карта). През 198 г.пр.Хр. кан Мотун победил китайската армия, пленил император Лиу Панг и поставил Китай във васална зависимост за почти 200 години. През 55 – 34 г. пр.Хр. влиянието на каганата достигнало до долното течение на р. Волга и подножието на Урал. Това разширяване в западна посока значително е подобрило търговията и контактите със западния свят (Европа). Държавата (каганатът) имала следното административно устройство – централна част (ордос), ляв, източен дял (сол) и десен, западен дял (онг). Основната причина за дългото съществуване на каганата било спазването на федеративния принцип на обединението между отделните племена и народи. Управлението на държавата принадлежало на КАНА и на неговия род, който сключвал династически бракове с наследници на другите владетели от федерацията. Друга причина за успехите на каганата била изключително добре организираната и обучена конна армия.

В китайските исторически хроники кан Мотун (живял от 234 до 174 г.пр.Хр.) е титулуван като император от рода Дуло (на кит. Дуо-кло). Родът Дуло управлявал централната част (ордоса) на каганата. Йероглифът, с който родът Дуло е изписван в хрониките, се чете “Дуо-кло” и в буквален превод означава “род на бойните коне”. По време на своето управление кан Мотун настанил в планината Кавказ група български племена с цел усвояване на нови територии. Това събитие е описано от арменския историк Мойсей Хоренски и сирийския летописец Мар Абас. Населението, което заселило новите територии, било предвождано от представители на владетелския род. Приблизително по същото време (ІІІ в.пр.Хр.) от района на Имеон (планините Памир и Хиндукуш) тръгнал народ с име Болги, водени от княз Балгер и се заселили в земите на днешна Бавария и югозападно от нея (карта). Това събитие е наречено от историците „Бретонска миграция”.

През 48 г., по време на управлението на кан Хоша, каганатът се разделил на две големи части – северна и южна. В състава на южната част влезли тунгузите (наричани от китайците с общото название СЯН-БИ или СИЕН-ПИ), които доброволно приели статут на китайски васали и започнали активно да участват във войните срещу северната част. След няколко неуспешни войни с китайците, кан Хоша решил да признае върховенството им. Кавхан Цитки, който бил пръв заместник на кана и управител на дясното крило (онга) на държавата, не признал васалното положение спрямо Китай и около 60 година сл.Хр. създал ново обединение от племената и народите, които не желаели да се подчинят на Китайската империя. Голяма част от българските племена влезли в състава на новата държава, наречена „империя на кан Цитки”. В края на І и началото на ІІ век тунгхузите и китайците им нанесли големи поражения и те започнали своето постепенно придвижване на запад.

Според втората хипотеза през VII и VI хилядолетие пр.Хр. на територията на Балканския полуостров вече имало трайно заселени племена. Климатът позволявал развиването на крайречно и поливно земеделие. За животновъдите имало достатъчно паша и подходящи условия за развиване на уседнало животновъдство. Поречията на многобройните реки, удобният бряг на тогавашното голямо сладководно езеро (днешно Черно море), развитото поливно земеделие и уседнало животновъдство позволили на пътуващите търговци да установят трайни контакти със съседни племена и народи от Мала Азия, Кавказ, Иберийския полуостров и северните райони около езерото.

През VI хилядолетие пр.Хр. около местата с добра питейна вода и в близост до горите били образувани постоянни селища, което превърнало Балканския полуостров в най-гъсто населената част на тогавашна Европа. От тази епоха досега са открити около 950 селища. Около постоянно населените места са възниквали временни поселения с по-малка продължителност на съществуване – само няколко поколения или до изчерпване на ресурсите на района. Трайно населените места се превърнали в укрепени общински центрове, където се развили занаятите и търговията. След интердисциплинарни изседвания на екип от Колумбийския университет с ръководител проф. Ралф Солецки били установени имената на част от племената, населявали територията около езерото и предимно на Балканския полуостров – хамангиани, кимери (кимерийци), данило-хвари, българи, тогари, хони, убаиди, семити, траки, халафи, картвели и др.

Нов тласък за обособяването на културни общности на Балканите дало опознаването на медта. Проучванията на учените в галериите за добив на медна руда (открити в източната част на Балканския полуостров) доказват, че в един от най-големите рудници (в района на Стара Загора) през V хилядолетие пр.Хр. са добити около 2000 тона чиста мед. Едновременно с медта човекът опознал и златото, тъй като двата метала се срещат в готов вид в природата, топят се при близки температури и лесно се обработват. В началото и двата метала са били използвани предимно за украшения, но след активното обработване на руда, медта постепенно станала основен заместител на каменните и кремъчните сечива. Още от откриването му златото, поради топлия цвят и особеното излъчване, било свързано със Слънцето и станало символ на висшата власт в обществото.

Вследствие на неизяснен природен катаклизъм около 5600 г.пр.Хр. започнало рязко покачване на водата в световния океан. По това време на мястото на днешното Черно море съществувало сладководно езеро (карта) без връзка със Средиземно море. След нахлуването на огромно количество вода през Босфора, били залети крайбрежните райони на езерото. Нивото на водата за сравнително кратко време се покачило с 80 до 100 метра. Изследователите наричат това събитие Черноморски потоп. Наводненията причинили непоправими щети на развитите крайбрежни територии. Една част от населението била унищожена. Някои от племената се оттеглили навътре в сушата, останали да живеят в земите на дедите си и поставили основите на тракийската култура. Повечето племена, под формата на големи обединения или самостоятелно, се преселили в нови земи. Американските учени проф. Уилям Райън и Уолтър Питмън (океанографи от геологическия център „Ламонт-Дохърти” в Палисейдс, Ню Йорк) публикуваха през 1998 г. изследването си за Черноморския потоп и карта на предполагаемите разселвания на племената, живели около сладководното езеро. Данните на картата впоследствие са уточнени и допълнени. (карта)

1. хамангияни и кимери
2. данило-хвари
3. с неизяснено име
4. така наречените “Винча”
5. с неизяснено име
6. тогари (тохарийци), българи, хони и др. (заселили се в Таримската низина)
7. убаиди, семити, кимери, халафи и др.
8. убаиди, халафи, българи, семити, кимери и др. (заселили се в Южна Месопотамия)
9. с неизяснено име (основатели на една от егепитските династии)
10. с неизяснено име (заселили се в областта Хачилар)
11. картвели (заселили се в околностите на планината Кавказ)
12. хони, българи, комери и др. (заселили се в района на Памир)

Група от племена, съставена предимно от кимери, убаиди и българи, се придвижила на югоизток (№ 8 от картата). В края на V хилядолетие пр.Хр. те се заселили в земите между реките Тигър и Ефрат в Южна Месопотамия. Тук създали градове-държави (Нипур, Ериду, Бан, Киш, Лагаш, Урук, Ур, Ума), постепенно развили своя култура и поставили началото на Шумерската цивилизация. През 2750 г.пр.Хр. Зиези, който произлизал от управляващата династия на гр. Бан, обединил административно, военно и религиозно враждуващите дотогава градове на Шумер. Цар Зиези е описан в “Анонимен хронограф” на латински език от 354 г.сл.Хр. като „родоначалник на българския род”. Английският професор Дейвид Рол, ръководител на Института по интердисциплинарни изследвания в Съсекс, доказа че царете, описани в Стария завет, са реално съществували личности и някои от тях са живели в Шумер. Част от българските племена останали да живеят в Месопотамия, а други продължили придвижването си към планините Памир, Хиндукуш и низините на запад от тях (№ 12 от картата). Археологически разкопки в районите на Памир, Хиндукуш, в долината на река Заревшан и на територията на днешен Северен Афганистан (провинция Кандахар) са установили, че в средата на ІV хилядолетие пр.Хр. тук се появила култура от нов, напреднал тип, подобен на тази в Месопотамия. Населението било белокожо, от европеиден тип. Проучените селища доказват, че е било развито поливното земеделие, уседналото животновъдство, грънчарството, металургията, ковачеството. Строени били укрепени градове. Предметите за бита са украсени с апликации на митични животни. Намерени са много статуетки и бижута, покрити с цветен емайл, и бронзови печати с изображения на крилати лъвове. Тази високо развита култура няма местни предшественици. Тя се появила в Бактрийската равнина (днешен Северен Афганистан и част от Таджикистан) в завършен вид. В този район са открити селища на тези общности в Мундигак, Саид кала и Дех мораси. Подобни селища от същата култура са открити и малко по на север – в Алтън тепе, Намазга тепе, до река Мургаб, във Ферганската долина, в Сапали, Джаркутан и Дашли. Характерни за тях са множеството каменни укрепления с храмове и култови комплекси. През ІІІ и ІІ хил.пр.Хр. преселванията на жителите от тези общности (сред които и древни българи) продължили по поречието на река Инд. Вследствие на това, сериозно били повлияни древните култури около р. Инд, развити в Харапа, Мохенджо Даро, Биканер, Рупар, Бара, Кули и други. Заселването на народи от бялата раса на териториите на древна Индия е описано в индийската история като “нахлуването на ариите”.

Част от племената (№ 6 от картата) продължили на североизток и се заселили в района на планината Тян Шан и в плодородната тогава долина на р. Тарим. (коментар)
Поради сложната съвременна политическа обстановка в държавите от района на Централна и Югозападна Азия (Китай, Тибет, Афганистан, Пакистан, Индия, Иран, Таджикистан и Тюркменистан) достъпът до археологически и етнографски материали, свързани с живота на древните българи в тези райони, е ограничен. През последните две десетилетия интересът на български историци и изследователи към този регион се засили значително. Благодарение на усилията на неправителствени организации, подкрепени от група университетски преподаватели, бяха организирани пилотни научни експедиции в държави от Югозападна Азия.

                         (по-подробно за Черноморския потоп – коментар)

Според третата хипотеза българите са се сформирали като общност на територията на планините Памир, Хиндукуш и в низините на запад от тях – горните течения на реките Амударя и Сърдаря, където през ІІІ хилядолетие пр.Хр. вече са имали изградени общества с развито животновъдство и поливно земеделие. Постепенно българските племена се оформили като компактна група и при тях започнали да се появяват начални форми на държавообразуване. Главни градове на българската общност в района са били Бохан, Фергана, Самочан, Балгаш (днешен Балхаш), Бугара (в западното подножие на Памир) и Балг (дн. Балх в Северен Афганистан). През ІІ хилядолетие пр.Хр. българите, живеещи в областта Балг, създали държавата Балгара (карта). Поради трудност при произнасянето и записването на звуковете „ъ” и „г” иранските и гръцките хронисти са изписвали името Балгара като „Балхара”. На езика фарси е наричана „Бахтар”, на арабски „Бхалика”, а на китайски „Дася”. По името на държавата Балгара е наречена известната днес историческа област Бактрия, която обхваща дн. Северен Афганистан, части от планините Памир и Хиндукуш и низините на запад от тях. В историческата наука държавата Балгара остава с името „Бактрия”.

Бактрия е описана в индийски източници от II хилядолетие пр.Хр. и от гръцкия историк Ксетий, описващ събития от Х и VI в.пр.Хр.

Първоначално Бактрия заемала територията на древната област Балг (в някои извори „Балк”, „Балх”). Областта Балг носи името на народа, който я е обитавал – балги – етническо име на българите, живеещи в региона. Столица на Бактрия бил град Балг (дн. гр. Балх в Северен Афганистан). Държавата е била известна в древността с развитото си строителство, държавно устройство, търговия и с широко разпространените религиозни и духовни школи. Една от висшите касти на Бактрия била съставена от мъдреци, жреци и учители (наречени по-късно „брахмани”), които съхранявали и разпространявали свещени знания за произхода и за устройството на света. В този период Българите са били в непрекъснати културни и търговски контакти със съседните племена и народи.

Бактрия е изиграла особена роля в живота на император Александър Македонски (IV в.пр.Хр.). През 329 г.пр.Хр. Александър Македонски стигнал с войските си до Бактрия и останал да живее там три години. Тук той спрял завоевателните си походи и рязко променил живота си – оженил се за първи път и започнал да води мирен живот. Много от войниците му също се оженили за бактрийски момичета. Един отряди от войската на Александър Македонски бил съставен от войници от племената на фригите, живели във Фригия – област в Мала Азия (някои изследователи намират връзка между фригите и бригите – едно от племената, живели на териториите около днешно Черно море преди потопа през 5 600 г.пр.Хр.). Александър Македонски наричал Бактрия своя „втора родина”. Той се опитал да покори и съседната държава Нанди (в днешната южна част на индийския щат Бихар). По-късно държавата Нанди била наречена Маури – по името на династията, която я управлявала (в древността държавите често са носели името на рода, който ги управлява). Маурите били едни от основните обединители на Индия. Наследници на Маурите били Гуптите, които през III в.сл.Хр. завзели част от Бактрия и я включили в територията на Индия.

От I до IV в.сл.Хр. Бактрия влязла в състава на Кушанската империя.

В средата на II в.пр.Хр. част от българите, живеещи в областта около гр. Куча (северния дял на Таримската низина), придружени от тохарите, се преселили на югоизток (днешен Източен Тюркменистан). Там те сключили съюз със саките, а по-късно се договорили и с Бактрия да стане тяхна васална държава, но през 128 г.пр.Хр. Бактрия била напълно завладяна, заедно с доскоро съществувалото царство Согдиана. Племената, които завладели Бактрия, били наричани от китайските хронисти “Големите ЮЕ ЧЖИ”. След заселването и усядането в Бактрия, завладените територии били разделени на пет владения (административни области). В началото на I век едно от владенията – Кушан (по името на преселниците от град Куча, намиращ се в северната част на Таримската низина), се наложило над останалите и ги обединило в единна и мощна държава – Кушанска империя (карта), съществувала от началото на I до края на IV век. В състава на Кушанската империя, създадена на принципа на федерацията, влизали предимно тохари, масагети, българи, алани и саки. Според китайски хронисти племената, които завладели Бактрия, били наричани “големите ЮЕ ЧЖИ”, а един от управляващите родове на Кушанската империя бил от владетелската династия Дуло – преселници от Таримската низина.

Кушанската империя бързо се разширила на юг и след овладяването на прохода Болан били завладени земите на днешен Пакистан и Северозападна Индия. В Кушанската империя бързо се развили поливното растениевъдство, животновъдството, занаятите, монетосеченето и писмеността. Китайският пътешественик Сю Ан Цзян споменава, че писмеността на кушаните имала 25 знака. Първите владетели били Мауес, Мога, Вонон, Спалир, Азилиз, Гондофар, Бакарна, Кадфиз. Част от тях били масагети или саки по произход. Империята достигнала своя най-голям териториален обхват при един от владетелите от рода Дуло – Каниш кан I (127 – 151). Често хронистите са изписвали името и титлата му слято – „Канишка”. При неговото почти 25-годишно управление империята достигнала огромни размери: напълно овладени били териториите на днешен Афганистан, Пакистан, Северна и Северозападна Индия (карта). Начело на седемдесетхилядна армия Каниш кан I завоювал областта Джунгария (днешен Източен Тюркистан) и освободил свои сънародници, които живеели там под китайско управление. Освен столицата на Кушанската империя – Балг (дн. Балх), бил създаден и втори административен център, наречен Пуло ша Пуло (дн. град Пешавар). Вторият център бил създаден, за да ръководи и надзирава южните провинции. През 151 г. Каниш кан I поставил на престола сина си Васиш кан. По неизвестни причини малко след смъртта на Каниш кан I през 152 г. Кушанската империя се разделила на две – Балгара (Балхара) с център град Балг и Кушания с център Пуло ша Пуло (карта). Първият владетел на Кушания е Кардам – правнук на Каниш кан I. Той положил началото на династията на Кардамитите, произлязла от рода Дуло и владяла земите на днешен Пакистан и Северозападна Индия до 351 година.

По времето на Каниш кан I и Васиш кан силно се разпространило поливното земеделие. И до днес от двете страни на големите реки и оазиси се различават напоителни системи, част от които достигат до няколкостотин метра във височина по склоновете на планините.

За управлението на Каниш кан I и сина му са намерени надписи близо до Мадхура (Мадара, в дн. Северна Индия), до Санча и в Камра ( в дн. щат Пенджаб, Пакистан). Мраморна фигура с образа на Каниш кан I е открита също до Мадхура. В един от надписите се твърди, че двамата “Царе на царете” са управлявали в известен период заедно държавата. Други каменни надписи са намерени до Вардака (близо до днешен Кабул) и до Сур Котал, недалеко от град Балг. На монетите, сечени в Кушанската империя, се срещат и имена на божества на народи, които са живели в империята – древноиндийски, ирански и гръцки (наследници на гърци и македонци, заселени по тези места по време на нашествието на Александър Македонски през IV в.пр.Хр.).

По време на управлението на Васодева I от рода на Кардамитите около 228 г.сл.Хр. значителна част от южните владения били завладени от народа на Гуптите. В същото време от запад Кушанската империя била често атакувана от иранците (персите). Активният живот на Кушания се преместил в северната й област при сродниците на древните българи – саките. Развити били градските центрове, създадени били много култови паметници, храмове, погребални комплекси. Интересна находка от това време е погребението на знатен вожд край река Исик – тялото е положено с глава на север, открити са 31 керамични съда, медна, сребърна и позлатена чаша, запазени са златните апликации и украшения по наметалото на погребания вожд. До лявата му ръка е положен кинжал, дръжката на който завършва с изображение на две глави на грифони. До дясната ръка е поставен дълъг меч, инкрустиран със злато, и специална препаска с фигура на крилат тигър. Присъствието на крилатия тигър е особено интересно, тъй като в древността той е бил покровител на бялата раса. Широко разпространен е в земите на Южен Сибир, в Долна Месопотамия (крилат лъв), а по-късно е държавен герб на Волжка България, основана през 660 г. от кан Котраг.

В Кушанската империя е била спазена традицията в българската армия за подреждане на конете по цвят – на запад белите, на изток сивите, на север черните и на юг червените.

Владетелските знаци на царете от Кушанската империя са сходни със знака на рода Дуло:

През III век в Индия се укрепила династията на Гуптите, които успели да завладеят земите на днешна Северозападна Индия. Сериозни поражения на българите били нанесени в областта, управлявана от Кубер, известна с това, че е процъфтяваща, богата на съкровища, и с това, че в нея живеели „гурите” – мъдреци и учители, които се занимавали с астрономия, философия и с древни езотерични учения.

Към края на III век от север и североизток Кушанската империя била подложена на масирани нападения от китайците и тюрките. През 384 г. китайците завладели град Куча. Сеченето на монети с изображенията на местни владетели с кушански надписи било окончателно прекратено около 380 година. Постепенно земите на Кушанската империя били завладени от съседните народи. Част от българите, саките и сродните им народи останали да живеят на териториите си под управлението на иранци (перси), индийци, китайци. За известно време са останали да съществуват самостоятелни владения, едно от които било Балгара с главен град Балг. В края на ІV и началото на V век част от населението на Кушанската империя започнало своето придвижване на запад.

(коментар)