ТРАКИ

Между V и II хил.пр.Хр. в земите между Карпатите и Егейско море започнало постепенно образуването на тракийската народност. През I хил.пр.Хр. древните траки вече били един от най-многобройните народи в Европа. Разделени на много племена, те обитавали следните територии: племенната група на одрисите в Югоизточна Тракия; бесите в Централните Родопи и Горнотракийската низина; трибалите в днешна Северозападна България; витините в Мала Азия. В плодородните полета и равнини траките развили интензивно земеделие, а в планинските райони – животновъдство, освен това били много добри лозари и винопроизводители. Развити били домашни и специализирани занаяти – грънчарство, кожарство, дървообработване, рударство, металообработване. Основната част от населението обитавала малки села с обикновени дървени жилища и стопански сгради. За защита от вражески нападения траките изграждали крепости, в които при опасност се укривали заедно с покъщината и животните си. Войската била съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници, въоръжени с лек кожен щит, двойка къси копия за хвърляне, къс меч, нож, лък и колчан със стрели. Жените били безправни и били обречени на тежък труд не само вкъщи, но и на полето. Обичайно било мъжете да откупват жените си от техните родители. Браковете, ражданията и погребенията били повод за семейни празненства, съпроводени с много ядене, пиене и различни забавления.

Тракийската аристокрация включвала племенните предводители, техните семейства и приближените до тях лица. Знатните траки живеели в укрепени резиденции сред показен разкош. Обичайното развлечение на племенната аристокрация били ловът и всекидневните пиршества и угощения. Традиционното им въоръжение било шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия. През втората половина на I хил.пр.Хр. около резиденциите започнали да се формират първите градове. Тракийските аристократи били погребвани в монументални каменни гробници под надгробни могили. Богати могилни погребения са проучени край село Дуванли, Пловдивско; край с. Мезек, Свиленградско; Казанлъшката гробница; гробницата край с. Свещари, Исперихско и др. За богатството на аристокрацията и за религиозните ритуали може да се съди от тракийските съкровища, като особено впечатляващи са съкровищата, открити край Панагюрище, Рогозен, Борово, Луковит, Летница, Казанлък и др.

Няма преки данни траките да са създали своя писменост. Съществува хипотеза, че жреците са използвали система от писмени знаци за нуждите на своите свещенодействия. Запазени са единични надписи на тракийски език с гръцки букви. След IV в.пр.Хр. за официални нужди били използвани гръцкият език и азбука. Поради липса на тракийски писмени извори литературата, музиката, поезията и митологията на древните траки не са достатъчно добре проучени. Известни са тракийските поети и певци Орфей, Лин, Музей, Тамирис. Ненапълно са проучени и тракийските религиозни вярвания и култова практика. Траките почитали боговете Арес, Дионис, Бендида, Хермес, Плейстор, Сабазий, Артемида. Интерес предизвикват митологизираните фигури Орфей, Залмоксис, Резос. Орфей е описан като полубог, поет, певец и създател на философско-религиозното учение, наречено „орфизъм”. Орфизмът бил изповядван в затворени общества от посветени, достъп до които са имали само аристократите. Чрез специални обреди и ритуали те се стремели да постигнат безсмъртие, вечно щастие и приобщаване към боговете.

Изкуството на траките претърпяло дълго развитие. Стилово то е възприело в различна степен образци и похвати от персийското, гръцкото, римското и скитското изкуства. Сред човешките изображения типични са фигурите на героя-конник и на богинята-покровителка. Между VIII и VI в.пр.Хр. по крайморските тракийски земи елините (древните гърци) създали множество свои колонии. Най-значителни били Енос, Маронея, Абдера, Амфиполис, Тасос, Самотраки, Перинт, Бизантион, Одесос, Дионисополис. Колониите се развили като пристанища, през които преминавала все по-интензивната търговия между траките и елините.

В края на II и началото на I хил.пр.Хр. в тракийските земи се появили първите държавни обединения. Те възникнали на базата на съществуващите племенни структури. В началото на V в.пр.Хр. било създадено най-значителното по своите мащаби тракийско държавно обединение – Одриското царство, което успяло да обхване по-голямата част от земите на траките. При управлението на Котис I (383 – 360 г.пр.Хр.) Одриското царство преживяло най-големия си разцвет.

През втората половина на IV в.пр.Хр. значително се разширила Македония при управлението на Филип II и сина му Александър Велики. Това довело до временно попадане на голяма част от тракийските земи под македонска власт. Малко след това Тракия била засегната от нашествия на келтски племена, които достигнали чак до Мала Азия.

В началото на II в.пр.Хр. Балканският полуостров бил обект на експанзия от Римската република, която била най-силната Средиземноморска държава. Под римска власт попаднали Македонското царство, Елада (древна Гърция), Илирия, Пергамското царство (в Мала Азия). През 29 – 27 г.пр.Хр. тракийските земи били окончателно завладени от пълководеца Марк Крас и попаднали под управлението на първия римски император Октавиан Август. Завладените крайдунавски земи добили статут на римска провинция и получили името Мизия. През 45 г.сл.Хр. император Клавдий присъединил към империята земите на съюзното Одриско царство и създал римската провинция Тракия. Независими останали само тракийските племена на север от р. Дунав – в равнинните области гети, а в Карпатите даки. Даките създали силно племенно обединение, оглавявано от Децебал. В началото на II в.пр.Хр. император Траян, след тежки войни с гетите и даките, завладял голяма част от земите им и ги превърнал в римска провинция Дакия. По време на управлението на римляните в провинциите Мизия, Дакия, Македония и Тракия била изградена здрава и ефективна пътна мрежа. Около лагерите на римските легиони постепенно се развили градове – Ескус, Нове, Доросторум, Виминациум, Рициария, Болония, Алмус, Августа, Асемус, Димум, Апиария, Монтана, Мелта, Абритус, Трезмис, Апри, Деултум, Кабиле, Пауталия, Сердика, Филипопол, Августа Тряна, Адрианопол. Старите гръцки градове по крайбрежието – Абдера, Маронея, Енос, Перинт, Бизантион, Аполония, Анхиало, Месембрия, Одесос, Дионисополис – получили потвърждение за своето самоуправление. Населението на римските градове в тракийските провинции се формирало от разнородни елементи, представители на тракийската аристокрация, ветерани от римската армия и преселници от изток. В градовете се развило значително занаятчийско производство – каменоделство, строителство, скулптура, грънчарство, бронзолеярство, ковачество, златарство, монетосечене и др. Развити били и отраслите рудодобив, металургия, каменодобив, дърводобив, производство на сол и др. В началото на II в. на мястото на старите административни единици били въведени така наречените “градски територии”. Така земите на провинциите били поделени между големите градове.

През III в. Римската империя изпаднала в тежка криза, породена от вътрешни борби за власт. По същото време започнали и първите мащабни нашествия на готите и на други племена и народи от изток. През 271 г. император Аврелиан изоставил провинция Дакия. През 313 г. император Константин издал указ (т.нар. „Милански едикт”), с който позволил на християните свободно да изповядват религията си в Римската империя и преместил столицата в гр. Бизантион, наречен по-късно в негова чест Константинопол (днешен Истанбул). През втората половина на IV в. хунорите достигнали до дунавските граници на Римската империя, а през първата половина на V в. завладели и Централна Европа. По-късно Източната Римска империя все по.често била наричана Византия по старото име на столицата (Бизантион).

Между III и VI в. тракийските земи били многократно ограбвани и опустошавани от готите и славяните. Особено тежко били засегнати равнините на север от Хемус (Стара планина). Голяма част от селските райони били обезлюдени. В земите на траките постепенно започнали да се заселват готи, българи, карпи, алани, сармати, славяни и други племена. Византийците и римляните ги наричали с общото пренебрежително име “варвари”. През втората половина на VII в., когато българите завоювали провинциите Мизия, Македония, част от Тракия и ги присъединили към България, тракийското население на Балканите било значително намаляло.