ХРИСТИЯНСТВО

Християнството е най-разпространената религия на планетата. Нейните последователи вярват в един Бог, който се проявява в трите си лица: Бог Отец или Творец – създател на Вселената; Син – Иисус Христос; Свети Дух – Богът у всеки вярващ, който му помага и го окуражава.

Християнството се е зародило в началото на I век в Римската провинция Юдея на базата на по-древната юдейска религия. Древните юдейски пророци предрекли, че Бог ще изпрати на земята свой пратеник (месия), който ще се роди в гр. Витлеем и ще води потеклото си от еврейския цар Давид. Той ще избави хората от греховете им и ще им въздаде правосъдие. Християните вярват, че този месия е Божият син Иисус от Назарет, наричан Иисус Христос. Иисус означава спасител, а Христос – помазаник, т.е който има Божието благоволение.

Свещената книга на християните се нарича Библия. Тя се състои от две части – Стария завет и Новия завет. Старият завет е съставен въз основа на еврейския Тенак (т.н. Еврейска библия). Новият завет съдържа следните части:

1. Четири евангелия с автори Матей, Лука, Марко и Йоан, които разказват за земния живот и учението на Иисус Христос.
2. Деяния на светите апостоли (учениците на Иисус Христос), които разказват историята на първите години на християнството.
3. Послания на апостолите – двадесет и едно писма до отделни личности, до някои християнски общини и до църквата като цяло.
4. Откровение Йоаново – единствения християнски пророчески текст, в който се разказва за бъдещето на църквата и на света.

Християните вярват, че Новият завет показва новия съюз между Бога и човеците. Той се заключава в това, че Бог е изпратил на хората своя син, Божествения спасител Иисус Христос. Почти всичко, което знаем за Иисус Христос, се съдържа в текстовете на Новия завет. Четирите евангелия са непълни и неточни, защото са писани от различни хора в края на I и началото на II в.сл.Хр., т.е. доста след събитията, за които разказват. Въпреки че текстовете им се различават в някои подробности, те са единни в главното.

Самият Иисус не е оставил никакви авторски писания, а единствените историци, които го споменават макар и бегло в трудовете си, са живели около 100 години след него. Това са Тацит, Плиний Млади, Йосиф Флавий.

Според евангелията Иисус Христос бил роден край град Витлеем в римската провинция Юдея през двадесет и седмата година от управлението на император Август. Иисус бил син на Бога, а майка му Мария е наричана от християните Божа майка, Дева Мария, Богородица. Мария живеела заедно със съпруга си Йосиф в гр. Назарет. Пред нея се явил ангел, който й съобщил, че ще роди Божия син. Междувременно император Август наредил да се направи преброяване на населението. Всеки трябвало да се яви в гр. Витлеем, за да се запише в списъците. Когато Йосиф и Мария отишли във Витлеем, там имало толкова народ, че всички места в страноприемниците били заети. Наложило се да нощуват край града в пещера, която местни пастири ползвали за подслон на добитъка си. Божият син бил роден в пещерата и положен в яслите. Раждането му било съпроводено със знамения.

По същото време в главния юдейски град Йерусалим пристигнали мъдреци от изток, които разпитвали къде е новороденият цар юдейски, за да му се поклонят. Когато узнал за това, тогавашният владетел на Юдея, цар Ирод, от страх да не би Иисус да заеме престола му, заповядал да бъдат избити всички деца до двегодишна възраст във и около Витлеем. Семейството на Иисус избягало в Египет, за да спаси новороденото дете. Там те живели до смъртта на Ирод, след което се завърнали в Назарет.

За следващите години от живота на Иисус в евангелията се споменава само едно събитие. Когато Иисус бил на дванадесет години, той отишъл със своите родители в Йерусалим, за да отпразнуват там големия еврейски празник Пасха. Родителите му си тръгнали и изминали доста път, когато забелязали, че синът им не е с тях. Бързо се върнали в храма и заварили там Иисус да дискутира по религиозни и философски въпроси с няколко учени, които били смаяни от неговата мъдрост.

Когато Христос бил на тридесет години, в римската провинция Палестина се появил пророк, който предричал появата на дългоочаквания месия. Този пророк се казвал Йоан, наричан още Кръстител, тъй като кръщавал хората във водите на р. Йордан (това е ритуал, при който кръщаваният символично се измива, с което се пречиства от греховете си). Иисус също отишъл при него и пожелал да бъде кръстен. Йоан разпознал в негово лице месията, чиято поява предричал.

След кръщението си Иисус се подготвил да проповядва сред народа. Той се усамотил сред пустинята в продължение на 40 дни и нощи, които прекарал в пост, молитви и постоянна борба с изкушенията. След това измежду всички, които вярвали че е Божи пратеник, той избрал дванадесет ученици, които да го следват навсякъде и да разпространяват учението му. Това са дванадесетте апостола – Симон, който се нарича Петър, брат му Андрей, Яков Заведеев, брат му Йоан, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Яков Алфеев, Тадей, Симон и Юда.

Иисус Христос обикалял селищата на провинция Галилея и проповядвал идването на Небесното царство, учел хората на любов към Бога и ближния, на смирение и прошка, и ги убеждавал, че със силна вяра душата на всеки един от тях може да бъде спасена. Навсякъде, където се появявал Христос, се стичал многоброен народ, защото Божият син правел чудеса. С едно докосване той изцелявал болни и възкресявал мъртви; превърнал водата във вино на сватбата в гр. Кана; нахранил 5000 души с пет хляба и две риби; връщал слуха на глухите и зрението на слепите и извършвал още много други чудеса.

След провинция Галилея Христос се отправил към гр. Йерусалим, за да отпразнува там заедно с апостолите седмицата на Пасхата – най-големия юдейски празник. В града бил възторжено приветстван от много хора, които се стекли да го посрещнат с палмови клонки в ръце. Иисус проповядвал в Храма, а народът се събирал да го слуша.

Делата и проповедите на Иисус Христос породили силно безпокойство сред фарисеите (общност от юдейски свещеници и учени), защото той закрилял слабите и бедните и твърдял, че фарисеите следват буквата на Божиите закони, но са забравили духа им. За фарисеите било престъпление да се проповядва и лекува в съботния ден, който Бог е отредил за почивка. Влиянието на Иисус все повече нараствало и това започнало да безпокои вече и римските власти, които го подозирали в стремеж да отнеме властта им. Един от учениците на Иисус – Юда Искариотски, го предал на еврейските свещеници. Срещу тридесет сребърника той се съгласил да го разкрие пред римските власти, пред които фарисеите твърдели, че Христос е бунтовник, който се опитва да отхвърли властта на римския император.

В навечерието на Пасхата в Гетсиманската градина се състояла последната вечеря на Иисус с апостолите, на която той предрекъл, че един от тях ще го предаде. По-късно същата вечер бил арестуван от римски войници и изправен пред съда на еврейските първосвещеници и старейшини, които го осъдили на смърт. Те успели да привлекат на своя страна по-голямата част от еврейското население, но нямали власт да извършват екзекуции и затова изпратили осъдения при римския управител на провинцията Пилат Понтийски. Пилат не повярвал във вината на Христос, но се страхувал от бунт на евреите и дал заповед да се извърши екзекуцията – приковаване към кръст. След като Иисус умрял на кръста, Йосиф от Ариматея и Никодим свалили тялото и го погребали. Три дни по-късно неговите ученици открили гроба празен. Християните вярват, че Божият син е възкръснал и се явил на някои от своите последователи. Четиридесет дни по-късно той се възнесъл на небето.

Вярата в живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос станала причина за зараждането на християнството. В началото християните представлявали малобройна религиозна общност. Новата религия се разпространила първоначално само сред юдеите, скоро обаче намерила последователи и сред неюдейското население. За разлика от юдаизма, който учел че евреите са богоизбраният народ и Бог ще се грижи само за тях, пътят към християнския Бог бил отворен за всеки, независимо от коя народност е, дали е беден или богат, селянин, войник, роб или аристократ – всички били равни във вярата си и пред Христос.

Първите християни били организирани в общини. Такива общини възникнали в редица градове на Римската империя през I и началото на II век. В тях влизали най-вече представители на бедното градско население – роби, освободени роби, дребни занаятчии и търговци. По-късно, през III в., към тях започнали да се присъединяват и по-богати хора. Членовете на християнските общини провеждали своите молитвени събрания през нощта на скрити места, защото били преследвани заради своята вяра. Отказът им да участват в религиозни церемонии и да принасят жертви на римските богове настройвал срещу тях властта и обществото. Християните не участвали и в култа към императора, което се възприемало като незачитане на императорската власт. Най-големи били преследванията срещу тях в средата и края на III в. при император Деций и император Диоклециан. Но независимо от гоненията, християнството се разпространявало все повече. Това станало причина през 313 г. император Константин Велики да издаде т.нар. „Милански едикт”, с който позволил на християните свободно да изповядват вярата си. Решението било политическо, а самият император станал християнин по-късно. През 325 г. той организирал в гр. Никея събор на църковните водачи за обсъждане на официалната организация на църквата. От всички описания на живота на Иисус (предложени били около 110) църковните водачи от Никейския събор избрали четири, които станали част от Новия завет. Назначен бил църковен водач с название “папа” и седалище в гр. Рим. През 380 г. император Тeодосий I провъзгласил християнството за официална религия на Римската империя. С течение на годините два големи града станали религиозни центрове на империята – Рим и Константинопол (днешен Истанбул), като противоречията между тях все повече нараствали. През 1054 г. църквата окончателно се разделила на две части: на запад римокатолическата, оглавявана от папата и на изток източноправославната, начело с константинополския патриарх. Двете църкви и до днес продължават да функционират поотделно, всяка със своя вариант на християнската религия. Поради отделянето на църковната власт от държавната, при източното православие са се създали подходящи условия за съхраняване на християнството във форма, близка до първоначалната.

През XVI в. западната църква се разделила на римокатолическа и протестантска. Протестантската църква обвинила римокатолическата, че е корумпирана и твърде ангажирана с ритуали, пари и политика. Двете църкви водели много битки заради своите верски различия. Този период от историята на християнството е известен като Реформация. Началото е поставено от германският монах Мартин Лютер, който през 1517 г. написал 95 тезиса, с които открито критикувал католицизма. Лютеранската църква бързо станала популярна в Германия и Холандия. През 1536 г. французинът Жан Калвин развил свое учение. Основната разлика между него и Лютеранството била, че Бог е предопределил кои хора ще бъдат спасени. Калвинизмът се разпространил във Франция и Швейцария. В Швейцария била създадена още една протестантска църква от Хулдрайх Цвингли. През 1557 г. Джон Нокс основал презвитерианската църква в Шотландия. В Англия през 1246 г. била създадена англиканската църква, която станала държавна религия в средата на ХVІ век при управлението на крал Хенри VІІІ. Римокатолическата църква също имала периоди на разкол, в които били избирани по двама папи, всеки от които не признавал другия. Поради изключителната религиозна нетърпимост в Европа избухвали жестоки сблъсъци и войни. В началото на ХІІІ век фанатични испански католици създали специалин съд, наречен „Света Инквизиция”, който първоначално бил създаден от папа Луций ІІІ през 1184 г. като орган, разследващ вътрешните нарушения в църквата. През 1204 г. папа Инокентий ІІІ превърнал Инквизицията в самостоятелна институция със свой административен апарат, който бил поверен на Доминиканския орден. Светата Инквизиция осъждала всеки заподозрян в несъгласие с католицизма. Хиляди хора били подлагани на изключително жестоки мъчения и изгаряни на клада.

С течение на годините в римокатолическата и в източноправославната църква са се появили множество вътрешни философски течения, наречени “секти” (от латински secto – отделям).

Днес по света има около два милиарда и двеста хиляди християни. Всички те почитатат Иисус като Син на Бога и се стараят да следват неговото учение. Има множество християнски църкви, като най-многобройни са римокатолическата и източноправославната. Следват различните протестантски църкви, които започнали да се зараждат през Реформацията: методисти, лютерани, петдесетници, презвитерианци, баптисти. Съществуват и епископални църкви. Такава е англиканската, която е отчасти католическа и отчасти протестантска. В днешно време много от християнските църкви, особено протестантските, се опитват да си сътрудничат и изпълняват редица съвместни проекти.