ЦАР ПЕТЪР I

Цар Симеон I имал четири сина – Михаил, Петър, Иван и Боян. По неизвестни причини най-големият – Михаил, бил лишен от правата на престолонаследник и изпратен в манастир. За наследник на трона бил определен Петър, роден от втория брак на Симеон І.

През есента на 927 г. българска делегация начело с цар Петър I пристигнала в Константинопол и била приета тържествено от император Роман Лакапин. Сключен бил договор със следните основни клаузи:

Възстановени били границите на Българската държава по договорите от 896 и 904 година. Така България включила в територията си по-голямата част от Тракия, цяла Македония (без Солун), Месемврия (днешен Несебър), Анхиало (днешно Поморие) и крепостта Девелт, а също и беломорското крайбрежие между устията на р. Марица и р. Струма, Сърбия и част от Адриатическото крайбрежие.
Византия се задължила да плаща на българския владетел ежегоден данък.
Официално била потвърдена титлата „цар” на българския владетел, а константинополският патриарх потвърдил патриаршеския сан на водача на българската църква Димитрий. Така Византия безусловно признала независимия (автокефален) характер на българската църква.
Цар Петър I взел за жена внучката на императора – Мария, която след брака приела второ име Ирина (на гръцки език – мир). Лично византийският патриарх извършил бракосъчетанието.
Били уговорени условията за размяна на военнопленници.

Още в началото на царуването на Петър I сред българските боляри се оформили две основни групи – първите поддържали плановете на цар Симеон I за завладяване на Византия и заемане на престола в Контантинопол от българския владетел, а вторите искали мир и сближаване с Византия, тъй като продължителните войни видимо изтощили населението и се отразявали зле на българското стопанство. Борбата между двете групировки довела до вътрешни размирици. Поддръжниците на военната линия организирали заговор, оглавяван от третия Симеонов син – Иван. Заговорът бил разкрит, Иван затворен в тъмница, а по-късно разменен за пленници с византийците. В Константинопол успели да привлекат Иван на своя страна, оженили го за знатна арменка и му предоставили голямо имение в Мала Азия.

През 930 г. най-големият брат на цар Петър I – Михаил, напуснал манастира, организирал местното население около р. Струма и вдигнал бунт, но внезапната му смърт улеснила бързото потушаване на въстанието.

През 931 г. с подкрепата на византийската дипломация княз Чеслав отделил Сръбското княжество от България. Въпреки че между Преслав и Константинопол се разменяли приветствия, а на големите празници във византийската столица български представители били обсипвани с почести, византийските дипломати продължавали да подкрепят противниците на цар Петър I в България.

През 934 г. на северозападната ни граница зачестили нападенията на маджарите, които предприели серия от походи срещу Византия и всеки път преминавали през българските земи. През следващата година печенегите опустошили северните погранични територии и България загубила част от отвъддунавските си земи, които били поделени между маджарите и печенегите.

През 943 г. цар Петър I предупредил византийските управници за подготвения срещу тях поход от киевския княз Игор, което дало на императора възможност да вземе мерки и да предотврати удара.

През 955 г. маджарите претърпели неуспех в битката при р. Лех срещу германския крал Ото Велики, в резултат на което пътят им към Западна Европа бил затворен и те насочили експанзията си отново към България и Византия. Същевременно възкачването на Никифор Фока на императорския трон влошило българо-византийските отношения. Мирният договор от 927 г. се запазил, но за целта българският владетел трябвало да изпрати синовете си Борис и Роман като заложници в Константинопол. През 965 г. цар Петър I сключил договор с маджарите, които се задължили да не опустошават българските територии, през които минавали по време на нападенията си над Византия.

В средата на Х век цар Петър I и неговите съветници си дали сметка, че сближаването с Византия не е изгодно за страната и че то води до все по-сериозна намеса във вътрешните работи на България. Дългият период, през който българският цар и обкръжението му следвали политика на приятелство с Византия, задълбочил разногласията на владетеля с болярските групировки и започнал да подсилва недоволството сред населението. В отговор на българо-маджарското споразумение Никифор Фока отказал да плаща годишния данък, отхвърлил мирния договор от 927 г. и през 967 г. византийската армия нападнала България. Нападението било спряно поради бунт в армията.

През пролетта на 968 г., подтикнат от византийската дипломация, в българските земи от североизток нахлул киевският княз Светослав с армия от 60 000 източни славяни, които за кратко време покорили част от Североизточна България и стигнали до гр. Дръстър (днешна Силистра). Новината за нападението внесла смут в Преслав. В средата на същата година българите сключили съюз с печенегите, които нападнали гр. Киев и принудили княз Светослав да се оттегли.

Сред учените няма единомислие кога точно е починал Петър I. Твърди се, че след нахлуването на русите царят получил сърдечен удар и починал на 30 януари 969 (или 970) година. По-вероятно е твърдението, че след удара Петър І се е оттеглил от властта, давайки монашески обет и е определил за владетел сина си Борис, който за тази цел бил пуснат от Константинопол.

В публицистиката и в популярните четива е създадена незаслужена репутация на цар Петър – обикновено е представян като слаб, безволев и отдаден на църковните дела владетел. Често е сравняван с предшественика си цар Симеон, който водил дълги войни и постигнал значителни победи, без да се отчита фактът, че постоянните финансови и материални разходи за тези войни са съсипали стопанството на България и докарали редица социални проблеми на населението. Субективните нагласи на изследователите и емоционалните представи за „силните и слабите” царе погрешно представят цар Петър като слаб държавник. Затова този период от миналото се нуждае от обективна и безпристрастна преоценка. Със сключения договор през есента на 927 г. цар Петър е постигнал траен мир, който реално е продължил близо четири десетилетия – период, в който стопанският живот бил възстановен, а държавната система била укрепена и стабилизирана. Дългият мирен период дал възможност за разгръщането на мащабно строителство на храмове и манастири, което позволило на българската църква да следва своята мисия за културен възход и укрепване на вътрешната сплотеност на народа. Грижата за вярата, която цар Петър е проявявал, определено е белег за качествата му като държавник.

Заради привързаността си към църквата и щедростта си към нея цар Петър е канонизиран след своята смърт.