ЦАР САМУИЛ

Цар Роман починал във Византия през 997 г. и едва тогава Самуил си позволил да се провъзгласи за цар на българите. Коронацията вероятно е станала в гр. Преспа от тогавашния български патриарх Филип. Цар Самуил получил признание и от римския папа Григорий V. За основна резиденция на владетеля бил определен град Охрид.

През 998 г. цар Самуил предприел поход срещу сърбите, завладял областите Зета, Требине и Дукла и пленил княз Йован Владимир. Сръбският княз бил изпратен в двореца на българския владетел в Преспа, където бил оженен за дъщерята на цар Самуил – Теодора Косара. След това бил върнат като управител на сръбските области Зета, Требине и Захълмие, които станали васални на Българската държава. Самуил утвърдил влиянието си и над Драчката област, като оженил дъщеря си Мирослава за драчкия управител Ашот. Цар Самуил сключил съюз и с маджарите, синът му Гавраил Радомир се оженил за дъщерята на маджарския крал Геза.

Притеснявайки се от нарастващата мощ на Българската държава (карта), византийците предприемали чести походи, опустошавайки български гранични територии. През 1001 и 1002 г. Византия възстановила властта си над Тесалия и Южна Македония. Междувременно българският болярин Ахтум, който управлявал Видинската област (включваща земите до р. Тиса и Средния Дунав), развил изключителна строителна дейност. Изградени били множество крепости, църкви и манастири. Между тях бил и манастирът “Свети Йоан Кръстител”, който се превърнал в средище за разпространяване на християнството в Трансилвания.

Малко преди 1000 г. маджарският крал Геза се покръстил, заедно със сина си Ищван, който бил признат от римския папа за крал. Подобно на княз Борис I, и крал Геза наказал сурово бунтовниците, организирали бунт против налагането на християнството като официална държавна религия. Маджарите били покръстени от германски и чешки духовници. Приемайки християнството от римския папа, те станали единственият конен народ, приобщен от римокатолическата общност.

През пролетта на 1002 г. византийците обсадили Видин и след ожесточени осеммесечни сражения успели да превземат крепостта. Цар Самуил отвърнал с нападение над Източна Тракия, достигайки до Одрин.

През 1004 г. част от българската армия била обкръжена и атакувана недалеч от Скопие. Въпреки че жертвите били минимални, Самуил бързо оттеглил силите си на юг. Мащабната офанзива на Василий ІІ срещу българите завършила през 1004 година. Убивайки и плячкосвайки из българската страна, византийците превзели редица крепости, част от които разрушили, а други поставили под своя власт. Неочакван удар за цар Самуил бил измяната на неговите роднини Ашот и Мирослава от гр. Драч, които през 1005 г. влезли в преговори с Василий ІІ и избягали в Константинопол. Същата година византийските позиции в Драч били възстановени и в крепостта бил разположен военен гарнизон. През периода 1006 – 1007 година Василий ІІ предприел масирани военни действия срещу България, навлизайки във вътрешността на страната. Обширни райони били опустошени, подложени на разграбване и разорени. По това време България загубила близо половината от държавните си територии.

На 29 юли 1014 г., в битка при планината Беласица, основните сили на българската армия били изненадващо обградени. Опитите на Самуил да организира отстъпление не успели. Самият цар бил спасен от бързата реакция на сина си Гавраил Радомир, който с отчаяна смелост пробил обсадата и така с малък отряд успели да се доберат до Прилеп. Византийците пленили голям брой български войници. По заповед на император Василий II била извършена нечувана жестокост – били ослепени всичките 15 000 български военнопленници. На всеки сто души византийците отавили по един войник с едно око, за да може ги води към България. При вида на ослепената си войска, цар Самуил получил сърдечен удар и починал след два дни – на 6 октомври 1014 година. Царят бил погребан в резиденцията си Преспа в катедралната църква „Св. Ахил”. Битката при Беласица била сериозно и тежко военно поражение за българите. Съществуването на Българската държава като независима се оказало застрашено. Заради проявената си жестокост Василий ІІ си спечелил прозвището „Българоубиец”.

На 15 октомври 1014 г. за български цар бил провъзгласен Гавраил Радомир, който веднага предложил на Василий IІ мир, но императорът отхвърлил предложението и наредил на своите пълководци да нападнат България. Византийската армия превзела крепостите Битоля, Прилеп, Щип, Воден, Мъглен и Енотия. Съпротивата срещу византийците била организирана от болярите Ивац, Драгшан, Кракра и Дометиан. Същевременно през лятото на 1015 година в българската столица бил извършен дворцов преврат. Цар Гавраил Радомир бил убит от братовчед си Иван Владислав (наричан също Иван Чавдар), същият, чийто живот навремето Гавраил спасил. Иван Владислав се провъзгласил за цар и изпратил писмо до Василий II, в което му обещавал покорство и го молел за спиране на военните действия. Още със заемането на престола цар Иван Владислав започнал да преследва членовете и привържениците на Самуиловия род – жената на Гавраил Радомир била убита, най-големият му син бил подложен на мъчения, а след това ослепен. Докато водел преговори с Иван Владислав, императорът тайно привличал на своя страна български боляри. Сред тях били кавхан Теодор и Мелитон. Василий II, възползвайки се от нестабилното управление в България и от липсата на организирана съпротива, предприел нови военни нападения. Навлизайки в територията на България, византийците опустошавали всичко по пътя си, а заловените в плен българи ослепявали. Въпреки организираната съпротива, византийците превзели Воден, Соск, Охрид, Термица, Средец, достигайки до вътрешните области на страната. По заповед на цар Иван Владислав столицата на България била преместена от Охрид в Битоля. През пролетта на 1017 г. византийците подновили военните действия в съюз с киевските славяни. В началото на 1018 г. цар Иван Владислав предприел поход на запад и обсадил крепостта Драч на Адриатическо море, но загинал в битка пред стените на крепостта (според някои сведения бил убит от заговорници). След смъртта на Иван Владислав българското общество изпаднало в тежка социална и психологическа криза – тъжната гледка на хилядите слепци, опожарените земи, сринатите крепости и нарастващата бедност предизвиквали отчаяние и неувереност в собствените сили. След смъртта на българския владетел управителите на отделните области постепенно признали върховенството на Василий II, като повечето боляри запазвали позициите си в държавния и административния апарат, а някои получавали нови привилегии. В крепостта Сяр болярите Кракра Пернишки, Драгомъж, ичиргу-боилът Богдан и около 35 воеводи на царските отряди се предали на византийския император. Патриарх Давид занесъл писмо до Василий II от българската царица Мария (вдовицата на Иван Владислав), в което тя заявявала, че му предава Българското царство. На византийците се предали болярите от Скопие, Щип и Просек. През пролетта на 1018 г. Василий ІІ започнал триумфалния си поход в българските земи. През есента на същата година императорът влязъл в бившата столица на цар Самуил, взел съкровищата на българските царе и пленил членовете на царския род. Престолонаследникът Пресиян заедно с братята си Алусиан, Арон и верните им войски се укрепили в планината Томор в Централна Албания. Недалеч от тях се оформили още две огнища на съпротива начело с Ивац и Николица. Византийските войски блокирали всички изходи на планината Томор и лишили Пресиян от възможността за връзка с неговите привърженици. През август 1018 година Пресиян и хората му били заловени и предадени на Василий II. Болярите Ивац, Николица, Елемаг и Сермон не се подчинили на визнатийците и продължили съпротивата, но по-късно били заловени с измама и убити или ослепени, а земите им – присъединени към Византия.

През есента на 1018 г. Българското царство загубило своята политическа независимост. За българския народ започнали дълги години на изпитания.