ЦАР СИМЕОН I

Княз Борис I имал четири сина: Балг Омер Расате, Гавриил, Симеон, Яков и една дъщеря – Пракси. Според плана на княза първородният му син трябвало да управлява държавата, а третият, Симеон, бил подготвян за водач на българската църква. За целта, когато станал на 14 години Симеон бил изпратен в Константинопол, за да учи в прочутата Магнаурска школа. Там той изучавал богословие, ораторско изкуство, логика, история, астрология, гръцки език и други науки под покровителството на патриарх Фотий. Симеон дал монашески обет в Константинопол и бил изпратен при известния тогава монах Арсений, за да бъде подготвен за водач на българската църква. Около 886 г. Симеон се завърнал в Плиска, тъй като в България пристигнали учениците на Константин-Кирил и Методий и княз Борис I повикал сина си, за да го включи в предстоящата книжовна дейност в столицата. Заниманията на Симеон при учителя Наум продължили до 893 г., когато Борис I свалил от власт най-големия си син Балг Омер Расате и провъзгласил Симеон за княз на България.

Външната политика на княз Симеон била ориентирана в една основна насока – превръщането на България в първостепенна държава в Източна Европа, а вътрешната – в изграждане на самостоятелна българска църква и създаване на просветни и книжовни центрове, чрез които да бъдат разпространени българославянският език и писменост. Чрез превръщането на България в християнски просветен център княз Симеон имал за цел да разшири политическото влияние на държавата над съседните княжества.

През 894 г. византийският император Лъв VI преместил тържището на българските стоки от Константинопол в Солун и значително увеличил митата за внасяните от България стоки. По този начин византийците нанесли сериозен икономически удар и накърнили правата и интересите на българските занаятчии и търговци. България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците определят като “първата икономическа война в Средновековна Европа”. Княз Симеон се опитал чрез преговори да реши възникналия спор, но Лъв VI се отнесъл с демонстративно неуважение към пратениците му. Българската армия нахлула в Тракия и разбила изпратената срещу нея византийска войска, но походът срещу Византия временно бил отложен, тъй като маджарите нападнали България от североизток. Във войната си срещу маджарите княз Симеон привлякъл на своя страна печенегите (тюркско племе, населявало земи около Кримския полуостров), с помощта на които успял да отблъсне маджарите на северозапад от Карпатите в Панония, където те трайно се заселили. След като укрепили тила си, през 896 г. българите подновили военния си поход в Тракия и победили византийската армия при Булгарофигон (днешния град Бабаески в Турция). Император Лъв VI успял да сформира набързо нова войска, предимно от наемници араби и хазари, които забавили настъплението на българските войски към Константинопол. Лъв VІ предложил да бъде сключен мирен договор между двете страни, в който отстъпил на България територия на юг от Бургаския залив, върнал тържището на българските стоки в Константинопол и се задължил да плаща ежегоден данък на българския владетел. След подписването на мирния договор през 896 г., за период от 17 години между двете държави имало само два неголеми конфликта – когато българите разширили границата си на 22 км от беломорското пристанище Солун и когато завладели 30 крепости на югоизток от гр. Драч, в посока на Адриатическото крайбрежие. След като постигнал значителни политически и военни успехи, княз Симеон се заел с присъединяването на южните славяни и техните земи към България. Най-добрият начин за това бил чрез усилена книжовна и кръстителска дейност, затова от българските просветни центрове към съседните княжества потеглили мисионери, които трябвало да ги приобщят чрез новата религия, език и писменост. Това превърнало България в един от основните цивилизатори сред славяните в Югоизточна Европа. Чрез разпространяването на християнската богослужебна литература на българославянски език, сред съседните племена и народи постепенно навлязла не само кирилицата, но и много български думи били възприети и утвърдени в езиците на източните славяни.

В резултат на успешната си политика, през 904 г. княз Симеон успял да разшири значително територията на държавата и решил, че може да създаде българо-византийска империя със столица Константинопол. България трябвало да завоюва Византия и да заеме нейното политическо и културно място. Князът не се задоволявал с титлата си, а могъществото на Българската държава му давало основание да се смята за равен на византийския император и дори за призван да заеме неговото място. В същото време Византия търпяла постоянни неуспехи във войните си с арабите. През 913 г. император Лъв VI починал. Престолонаследникът Константин VII бил малолетен и управлението на страната поел чичо му Александър I, който бил провъзгласен за съимператор. Според практиката на междудържавните отношения по онова време, в началото на 913 г. княз Симеон изпратил в Константинопол пратеници за потвърждаване на мирния договор, сключен през 896 година. Александър I се отнесъл с пренебрежение към пратениците и отправил заплахи към българския владетел. Това дало повод на княза да започне усилена подготовка за война. В средата на 913 г. Александър I починал и управлението на Византия било поето от седемчленно регентство, начело с бившия патриарх Николай Мистик, който бил личен приятел на княз Симеон. Николай Мистик изпратил на българския владетел две писма, в които го молел да бъде възобновен нарушеният мирен договор. Княз Симеон отхвърлил молбите му и през август 913 г. започнал втората си война с Византия. Българите бързо стигнали до Константинопол и го обсадили. Между двете страни започнали преговори, водени от кавхан Теодор и Николай Мистик. Преговорите завършили с мирен договор. Лично главният регент Николай Мистик провъзгласил българския владетел за “василевс” (цар), излязъл от Константинопол и пред очите на всички поставил корона на главата на Симеон. Постигнато било и споразумение една от дъщерите на българския владетел да се ожени за непълнолетния император Константин VII. Цар Симеон I бил удостоен с големи почести и дарове, след което се завърнал в България. В края на 913 г. майката на Константин VII, Зоя, отстранила регентите и поела управлението на Византия. Императрица Зоя отхвърлила споразумението за брачния съюз, с което нарушила сключения мирен договор. През лятото на 914 г. български войски отново навлезли във византийските владения в Македония и Тракия и завладели град Одрин. През 915 г. българите нахлули в Солунската и Драчката области. За да се справи с българската армия, императрица Зоя сключила споразумение със сърбите и ги привлякла за свои съюзници. Същото се опитала да направи и с печенегите, но не успяла. Цар Симеон I се договорил с унгарците и печенегите, които изпратили свои дружини в българската армия. През 917 г. подготвяната от двете страни война започнала. На 20 август при река Ахелой войските на България и Византия се срещнали в решително сражение. Главнокомандващ на византийската войска бил великият стратег Лъв Фока, а българите били предвождани от самия цар Симеон I. В битката при Ахелой българската армия разгромила византийците и им нанесла страшно поражение. В същото време в Сърбия избухнало въстание против българите. Преди да настъпи към Константинопол, цар Симеон I изпратил в Сърбия двама военачалници. Те заловили сръбския княз и поставили на негово място Павел Бранович, когото водели със себе си. По този начин цар Симеон I успял да възстанови своето влияние в управлението на Сърбия.

През 918 г. българите навлезли във византийската провинция Елада (днешна Гърция), превзели гр.Тива и прогонили голяма част от местното население. През есента на 920 г. българските войски настъпили решително към Константинопол, превземайки важни византийски градове. Военните действия били забавени от опита на сръбския княз Павел Бранович да се освободи от българското влияние. Цар Симеон I изпратил друг сръбски княз – Захарий, с българска войска и възстановил положението на Сърбия като васално княжество на България. През 922 г. българската войска достигнала околностите на Константинопол. Давайки си сметка, че столицата не може да бъде превзета само с атака от сушата, Цар Симеон I изпратил предложение до владетеля на египетските араби за съвместна обсада на града, но византийската дипломация успяла да осуети тези преговори. В същото време в България се появило недоволство сред населението от продължителните и изтощителни войни. В Сръбското княжество избухнало ново въстание срещу българите. На 9 септември 923 г. било сключено примирие след лична среща между цар Симеон І и византийския император Роман Лакапин. През 924 г. многобройна българска войска тръгнала срещу сърбите и след като ги победили и възстановили статута им на васално княжество, разширили границата на България на запад до Хърватското кралство (карта).

През 926 г. цар Симеон I се обърнал към папа Йоан Х с искане да го признае за “василевс на българи и ромеи” (цар на българи и византийци) и да провъзгласи българския църковен глава Леонтий за патриарх. По време на преговорите с папските пратеници, избухнала война между българите и хърватите, в която българите били победени.

На 27 май 927 г. цар Симеон І умира от сърдечен удар в момента, когато подготвял нова мащабна операция за завладяването на Константинопол.

Управлението на цар Симеон I минало под знака на войните с Византия, Сърбия и Хърватско и 15-годишните опити да бъде превзет Константинопол. В резултат на тези войни Българската държава увеличила своята територия, но в същото време населението било крайно изтощено от продължетилните военни действия.

По време на управлениетио на цар Симеон I в България се разгърнала усилена книжовна, просветителска и кръстителска дейност, покровителствана лично от българския владетел. Били създадени няколко книжовни центъра, най-големи от които в Преслав и Охрид, където бързо се развила преводна и оригинална българска литература. В специално построени за целта сгради и помещения, наречени “скрипториуми”, обучени писари преписвали и илюстрирали свещените християнски книги. Завършено било строителството на град Преслав, който през 893 г. бил провъзгласен са столица на България. Градът заемал площ от 5 кв.км и бил ограден от каменни стени във формата на петоъгълник. Във вътрешната част били разположени дворците на царя и тронната зала, украсени с мраморни скулптури, колони и арки. Дворецът на царя бил в самия център. Извън крепостните стени били изградени множество манастири и църкви. Градът бил водоснабден с два вида тръби – керамични и дялани от камък. По времето на цар Симеон I в българската архитектура се утвърдило кръстокуполното църковно строителство. Прочута сграда в Преслав била дворцовата църква, наречена “Златната църква”, известна със своята уникална архитектура и богата мозаечна украса. Във външния град са открити работилници за художествена рисувана керамика, за декоративни скулптурни орнаменти, за битова керамика, златарски работилници и др.

Самият цар Симеон I е автор на няколко книги. По-известни от тях са “Златоструй” – сборник от словата на Йоан Златоуст и т.нар. “Симеонов сборник”, в който царят превел от гръцки език 383 статии с различно съдържание и на различни теми – нравоучителни, догматически, канонически, исторически, литературни, хронологически и др. Сборникът е енциклопедия, отразяваща постиженията на тогавашните науки и е свидетелство за излизането на старобългарската литература извън рамките на богослужебната книжнина. Досега са известни 22 преписа на “Симеоновия сборник”, открити предимно в Сърбия и Русия. В Русия християнството било прието от български мисионери и затова там се разпространили не само преписи, но и много оригинали на произведения на наши книжовници.

Известни български автори от времето на цар Симеон I са Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Наум Преславски, презвитер Йоан. В края на IХ и началото на Х век била създадена богословска и светска книжнина за българското общество, поело пътя на християнската култура. България се превърнала в един от най-големите просветни центрове в Европа. Развитието на книжнината, скулптурата, живописта, архитектурата и другите изкуства по времето на цар Симеон I е дало повод управлението му да бъде наричано “Златен век”.